като гледаха как весело учениците посрещат зимата…
„Вие посрещате радостно зимата, но има деца, които нямат нито дрехи, нито обувки, нито огън. Има хиляди други, които слизат в селата, като изминават дълъг път, носейки в премръзналите си ръце по някое дърво, за да затоплят училището. Има стотици училища, почти заровени в снега, голи и мрачни като пещери, където децата се задушават от пушек или зъбите им тракат от студ. Те гледат с ужас белите парцали, които непрекъснато падат и се натрупват върху далечните им колиби, заплашени от лавините. Вие посрещате радостно зимата, деца. Помислете за хилядите създания, на които зимата носи нищета и смърт.“
Зидарчето
Зидарчето дойде днес в ловджийски дрехи, износени от баща му и след това прекроени, със следи от вар и гипс. Баща ми желаеше дори повече от мене да дойде то у нас. Какво удоволствие ни направи! Щом влезе, то си свали баретката, овлажняла от снега, и я пъхна в джобчето си; след това пристъпи напред с нехайната походка на уморен работник, като обръщаше насам и натам облото си като ябълка лице, със сплескан нос. Когато влезе в трапезарията, то хвърли поглед върху мебелите и като спря очите си върху една малка картина, която представлява Риголето, един гърбав смешник, направи „заешка муцуна“. Човек не може да не се засмее, като го види да прави „заешка муцуна“.
Започнахме да играем с кубчета. То умее да прави извънредно сръчно кули и мостове, които сякаш по някакво чудо не падат; и всичко прави съвсем сериозно, с търпеливостта на възрастен човек. Между една кула и друга ми разправи за семейството си. Те живеели в едни таван. Баща му посещавал вечерно училище, за да се научи да чете, а майка му била от Биела. Разбира се, те сигурно го обичат, защото е облечено като бедно дете, ала с топли, добре закърпени дрехи и вратовръзката му е вързана добре от ръцете на майка му. Баща му, каза ми то, бил грамаден човек, който едва се промъквал през вратите, но бил добър и винаги наричал сина си „заешка муцуна“. Ала синът е дребен.
В четири часа закусихме заедно, седнали на канапето. Когато станахме, аз посегнах да изчистя облегалото, изцапано с бяло от палтото на Зидарчето, но татко не ми даде — той ми хвана ръката и го изчисти после сам, без да го види някой. Като играехме, едно копче от палтото на Зидарчето се откъсна и майка ми го заши. То се изчерви и гледа как майка ми го шиеше. То беше толкова учудено и смутено, че едва си поемаше дъха.
След това му дадох да разгледа албуми с карикатури. Без да забележи, то подражаваше толкова добре гримасите на нарисуваните лица, че и баща ми се смееше.
Зидарчето беше толкова доволно, когато си тръгна, че забрави да си сложи на главата баретката. Когато стигна на площадката на стълбата, за да ми покаже благодарността си, направи ми още веднъж „заешка муцуна“. То се нарича Антонио Рабуко, на осем години и осем месеца е…
„Знаеш ли, синко, защо не ти дадох да изчистиш канапето? Защото да го изчистиш в негово присъствие, щеше да бъде все едно да го укориш, задето го е изцапало. И това нямаше да бъде хубаво, защото не го направи нарочно и защото го направи с дрехите на баща си, който ги е напрашил с гипс, когато е работел. А онова, което полепва по дрехите, когато човек работи, не е мръсотия, може да бъде прах, вар, лак, всичко, каквото поискаш, но не мръсотия. Работата не омърсява човека. Не казвай никога за някой работник, който се връща от работа, че е мръсен. Трябва да казваш, че по дрехите му има белези и следи от неговия труд. Не забравяй това. И обичай Зидарчето, първо, защото е твой другар, и после, защото е син на работник.“
Снежната топка
Снегът все вали, вали. Тая заран на излизане от училище се случи нещо лошо. Ято деца, едва изскочили на булеварда, започнаха да се замерят с топки от оня воден сняг, който ги прави твърди и тежки като камък. Много хора минаваха по плочника.
Един господин извика:
— Престанете, уличници!
И тъкмо в тоя миг се чу остър вик от другата страна на улицата и видяхме един старец без шапка, който се олюляваше, покрил лицето си с ръце. До него едно момче викаше:
— Помощ! Помощ!
Веднага се притекоха хора от всички страни. Старецът беше ударен с топка в окото. Всички деца се пръснаха като стрели.
Аз стоях пред книжарницата, дето беше влязъл баща ми, и видях как неколцина от моите другари дойдоха тичешком, размесиха се между хората, които бяха около мене, и си дадоха вид, че гледат във витрините. Между тях бяха Гароне с обичайното хлебче в джоба, Корети, Зидарчето и Гарофи, събирачът на пощенски марки. През това време около стареца се събра цяла тълпа. Един стражар и неколцина граждани тичаха насам-натам, заплашваха и питаха:
— Кой? Кой беше? Ти ли? Кажете, кой беше? И гледаха ръцете на децата дали са измокрени от сняг.
Гарофи беше до мене. Забелязах, че цял трепереше и лицето му беше бледо като на мъртвец.
— Кой е? Кой беше? — продължаваха да викат хората.
Тогава Гароне каза тихо на Гарофи:
— Хайде, иди да кажеш, че си ти. Ще бъде подло да оставиш да хванат някой друг.
— Но аз не го направих нарочно! — отвърна Гарофи, като трепереше като лист.
— Няма значение, изпълни си дълга — настоя Гароне.
— Но нямам кураж!
— Дай си кураж, аз ще те придружа.
През това време стражарят и гражданите викаха все по-високо:
— Кой? Кой беше? Едно стъкло от очилата му влязло в окото. Ослепили човека! Разбойници!
Аз помислих, че Гарофи ще падне на земята.
— Ела — каза му решително Гароне, — аз ще те защитя — и като го хвана за ръката, бутна го напред, подкрепяйки го като болник.
Хората видяха и разбраха и няколко души се затекоха с вдигнати юмруци. Но Гароне застана по средата и извика:
— Десет души се нахвърляте срещу едно дете?!
Тогава гражданите се спряха и един общински стражар хвана Гарофи за ръката и го отведе, като си проправяше път през тълпата, в една продавница на тестени изделия, дето бяха подслонили ранения
