старец. Щом го видях, аз познах веднага стария чиновник, който живее с племенника си на четвъртия етаж в нашата къща. Бяха го настанили на един стол, с носна кърпа на очите.
— Аз не го направих нарочно! — повтаряше Гарофи през сълзи, здравата изплашен. — Аз не го направих нарочно!
Двама-трима души го тласнаха силно в дюкяна, като извикаха:
— На колене! Искай прошка! — и го повалиха на земята.
Но две силни ръце веднага го изправиха на крака и един решителен глас каза:
— Не, господа! — Беше нашият директор, който бе видял всичко. — Понеже има смелостта да си признае, никой няма право да го унижава.
Всички мълчаха.
— Поискай прошка! — каза директорът на Гарофи.
Гарофи се разплака и прегърна колената на стареца, а той намери главата му с ръка и помилва косите му.
Тогава всички казаха:
— Върви си, момче, върви си в къщи!
Баща ми ме измъкна от тълпата и из пътя ми каза:
— Енрико, в подобен случай би ли имал смелостта да изпълниш дълга си, да признаеш вината си?
Аз му отговорих утвърдително.
И той добави:
— Дай ми думата си на сърцато и честно момче!
— Давам ти я, татко!
Учителките
Днес Гарофи очакваше изплашен, че ще бъде хубаво насолен от учителя. Но учителят не се яви и понеже отсъствуваше и помощникът, дойде да ни предаде урок госпожа Кроми, най възрастната от учителките, която има двама големи сина и е учила да четат и пишат много от госпожите, които сега идват да придружават децата си в училище „Гарети“. Днес тя беше тъжна, защото единият й син е болен. Щом я видяха, учениците почнаха да шумят, но тя бавно и спокойно каза:
— Уважавайте белите ми коси. Аз не съм само учителка, аз съм и майка.
След това никой не посмя да приказва, дори нахалният Франти се задоволи да й се подиграва скришно.
В класа на Кроми бе изпратена Делкати, учителката на брат ми, а на мястото на Делкати — оная, която наричат Монахинята, защото винаги е облечена в черно и носи черна престилка. Лицето й е дребно и бяло, косите винаги пригладени, очите много светли и гласът толкова слаб, че когато говори, сякаш шепне молитви. И нищо не й се разбирало, казва майка ми. Макар че е много кротка и боязлива, със слаб и равен глас, който едва се чува, макар че не вика и не се гневи, държи децата тихи и най-буйните навеждат глава, щом ги предупреди само с пръст; в нейния клас е тихо като в черква и поради това също я наричат Монахинята.
Но има една друга, която също ми харесва: учителката на първи клас, паралелка № 3. Тя е млада, с розово лице, на което има две хубави трапчинки. На малката си шапка има голямо червено перо, а на шията си носи малък кръст от жълто стъкло. Тя е винаги весела, държи класа си весел, винаги се усмихва и винаги вика със сребърния си глас така, сякаш пее.
За да въдвори тишина, тя удря по масата с пръчка или пък пляска с ръце. Когато децата излязат, тя тича като момиченце подир едно или друго, за да ги подреди в редица. На едно вдига яката, на друго закопчава копчетата на палтото, за да не настинат, и ги придружава чак до улицата, за да не се сбият, моли родителите да не ги наказват в къщи и носи хапчета на ония, които кашлят. Тя заема маншона си на ония, на които е студено. Най-малките я безпокоят постоянно — те я милват и искат да ги целува, като дърпат воала и наметката й; но тя ги оставя да правят каквото искат и целува всички, като се смее. В къщи се връща всеки ден разрошена и с пресипнал глас, запъхтяна и доволна, с хубавите си трапчинки и с червеното си перо. Тя предава и рисуване на момичетата и поддържа със своя труд майка си и един брат.
В дома на ранения
При учителката с червеното перо учи племенничето на стария чиновник, когото Гарофи удари в окото със снежна топка. Ние го видяхме днес в къщата на чичо му, който го гледа като свой син. Аз бях свършил преписването на месечния разказ „Малкият флорентински писар“, който учителят ми даде да препиша, когато татко ми каза:
— Да идем на четвъртия етаж да видим как е окото на оня господин.
Влязохме в една почти тъмна стая, в която старецът седеше на леглото, подпрян с много възглавници. До главата му бе седнала жена му, а в един ъгъл се забелязваше неговият племенник. Окото на стареца беше превързано. Той остана много доволен, като видя баща ми, покани ни да седнем и ни каза, че бил по- добре, че окото му не само не било загубено, но след няколко дни щял да бъде излекуван.
— Това беше едно нещастие — добави той. — Съжалявам за уплахата на онова клето момче.
След това ни заговори за лекаря, който трябвало да дойде в тоя час. Тъкмо в тоя момент звънецът иззвъня.
— Лекарят е — каза госпожата.
Вратата се отваря… И кого виждам? Гарофи с дългото си палто, изправен на прага, с наведена глава, не смее да влезе.
— Кой е? — пита болният.
— Момчето, което хвърли топката — отвръща баща ми.
Тогава старецът каза:
— О, клето дете, ела, ела! Ти идваш да се осведомиш за състоянието ми, нали? По-добре съм, бъди спокоен, по-добре, почти съм излекуван. Ела тука.
Смутен, Гарофи се приближи до леглото, като правеше усилие да не заплаче. Старецът го помилва, но той не можеше да говори.
— Благодаря ти — каза старецът, — хайде иди да кажеш на баща си и на майка си, че всичко върви добре, да не се тревожат вече.
Но Гарофи не се помръдна, той сякаш искаше да каже нещо, но не смееше.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Аз… нищо.
— Е добре, сбогом, довиждане, момче; иди си с мир в сърцето.
Гарофи отиде до вратата, но се спря и се обърна назад към племенника, който вървеше подир него и го гледаше с любопитство. Изведнъж той извади изпод палтото си някакъв предмет и го пъхна в ръката на момчето, като му каза бързо:
— За тебе е! — и дим да го няма.
Момчето занесе увития предмет на чичо си. Отгоре бе написано: „Подарявам ти го.“ Погледнаха вътре и възкликнаха от удивление. Това беше прочутият албум с неговата сбирка от пощенски марки. Гарофи бе донесъл сбирката, за която говореше винаги, на която възлагаше толкова надежди и която му струваше толкова усилия; тя беше неговото съкровище, половината от живота му. Клетото момче! Сега то я подаряваше в замяна на прошката.
