открадне една лира от баща си и семейството си. И той ставаше пак, като си мислеше, че някоя нощ баща му ще се събуди и ще го изненада или че ще забележи случайно измамата, като преброи два пъти написаните адреси; и тогава всичко ще свърши естествено, без стъпка от негова страна, каквато той нямаше смелост да направи. И продължаваше нощната работа.
Но една вечер като вечеряха, бащата изрече думи, които бяха решителни за него. Майка му го погледна и понеже видът му й се стори по-болезнен от друг път, му каза:
— Джулио, ти си болен.
След това тя се обърна към бащата и каза тревожно:
— Джулио е болен. Погледни го колко е бледен! Джулио, какво ти е?
Бащата го погледна бегло и каза:
— Лошото съзнание се отразява зле върху здравето. Той не беше такъв, когато беше прилежен ученик и сърдечен син.
— Но той е зле! — възкликна майката.
— Не ме е грижа вече! — отвърна бащата.
Тия думи пронизаха като нож сърцето на клетото момче. Ах, не го е вече грижа! Баща му, който някога потреперваше само като го чуеше, че кашля! Значи не го обича вече, сега няма вече съмнение, той е мъртъв за сърцето на баща си… „Ах, не, татко — каза си със свито от мъка сърце, сега наистина е свършено, без твоята любов аз не мога да живея, аз ще ти кажа всичко, няма да те мамя вече, ще се уча като преди. Да става каквото ще, стига да ме обикнеш отново, клети татко! О, тоя път съм уверен в решението си!“
Въпреки това през нощта той стана пак повече по силата на навика, отколкото поради друго. И след като вече бе станал, той поиска да отиде да се сбогува, да види пак за няколко минути в тишината на нощта за последен път стаичката, в която бе свършил тайно толкова много работа, със сърце, пълно със задоволство и нежност. И когато се озова отново на масата със запалена лампа и видя белите листове, върху които нямаше вече да пише ония имена на градове и хора, които вече знаеше наизуст, бе обхванат от голяма скръб и с поривисто движение грабна писалката, за да започне отново работата, с която беше свикнал. Но като протегна ръката си, блъсна една книга и книгата падна. Той изтръпна. Ако баща му се събуди! Разбира се, нямаше да го завари, че върши нещо лошо, той сам бе решил да му каже всичко; но все пак… Да чуе, че неговите стъпки се приближават в мрака… да бъде заварен в тоя час, в тая тишина… и майка му би се събудила и изплашила… За пръв път Джулио си помисли, че баща му, като узнае всичко, ще изпита унижение пред сина си… и всичко това почти го ужаси. Той се ослуша с притаен дъх… Не чу шум. Подслуша на ключалката на вратата, която беше зад гърба му — нищо. Цялата къща спеше. Баща му не беше чул. Той се успокои. И започна да пише. Листовете с адресите се трупаха едни върху други. Той чу отмерените стъпки на общинските стражари долу по пустата улица; след това шум от файтон, който изведнъж спря; след известно време се разнесе шумът на редица коли, които минаваха бавно: след това настъпи дълбока тишина, нарушавана от време на време от далечния лай на куче. И той пишеше, пишеше. А през това време баща му беше зад него. Той стана, като чу падането на книгата, и почака сгоден момент: шумът от колите заглуши стъпките му и лекото скърцане на вратата. И той беше там — с побелялата си глава над черната главичка на Джулио. Като видя плъзгането на перото върху белите листове, в миг отгатна всичко, спомни си всичко, разбра всичко и отчаяно разкаяние и безкрайна нежност изпълниха душата му и го приковаха над детето му. Изведнъж Джулио нададе остър вик — две треперещи ръце бяха стиснали главата му.
— О, татко, татко, прости ми, прости ми! — извика Джулио, като позна баща си по плача му.
— Ти ми прости! — отвърна бащата, като ридаеше и покриваше челото му с целувки. — Аз разбрах всичко, знам всичко, аз ти искам прошка, свето мое създание. Ела, ела с мене!
И той го отведе или по скоро отнесе в леглото на събудената му майка, хвърли й го в обятията и каза:
— Целуни тоя ангел-син, който от три месеца не спи и работи за мене, а аз му измъчвам сърцето, на него, който ни изкарва хляба!
Майката го притисна, без да може да проговори. После каза:
Върви спи, дете мое, върви спи и почивай! Занеси го в леглото — обърна се тя към мъжа си.
Бащата взе Джулио на ръце, отнесе го в стаята му и го сложи в леглото, като се задъхваше и го милваше.
— Благодаря, татко — повтаряше синът, — благодаря, но иди да си легнеш и ти. Аз съм доволен, иди да си легнеш, татко.
Но баща му искаше да го види заспал. Той седна до леглото, хвана му ръката и му каза:
— Спи, спи, сине мой!
Изтощен, Джулио най-сетне заспа и спа много часове, наслаждавайки се за пръв път след толкова месеци на спокоен сън, изпълнен с приятни сънища. Когато отвори очи, слънцето беше вече отдавна изгряло. Най-напред усети, а след това видя бялата глава на баща си, опряна върху ръба на малкото легло.
Бащата бе прекарал нощта така, с чело близо до сърцето на Джулио, и още спеше.
Воля
От нашия клас само Старди има сила да извърши това, което е извършил малкият флорентинец. Тая заран станаха две събития в училище. Гарофи щеше да полудее от радост, че му върнаха албума с три пощенски марки от република Гватемала в прибавка, каквито търсеше от три месеца. Старди пък получи втора награда. Старди е пръв в класа след Дероси! Всички останаха учудени. Кой би казал това през октомври, когато баща му го доведе в училище загърнат в онова грамадно зелено палто и каза на учителя пред всички: „Имайте голямо търпение, защото е много тъпа глава!“
Отначало всички го наричаха дървена глава. Но той каза: „Или ще пукна, или ще успея“.
И се залови да учи здравата; и учеше денем и нощем, в къщи, в училището, на разходка, със стиснати зъби и свити юмруци, търпелив като вол, упорит като катър, без да обръща внимание на подигравките, като отвръщаше с ритници на тия, които го безпокояха. И тая дебела глава надмина всички.
Той не разбираше нищо от смятане, съчиненията му изобилствуваха с грешки, не можеше да запомни едно изречение. А сега решава задачите, пише правилно и пее уроците си като песен. Човек може да отгатне желязната му воля по външността му — той е нисък, набит, с четвъртита глава и просто без врат, с къси и дебели ръце и с груб глас. Той се учи дори от късовете вестници и от театралните афиши. И винаги когато има десет петачета, си купува книга. Вече си е подредил малка библиотека и веднъж, когато беше в добро настроение, се изтърва да ми каже, че щял да ме заведе в къщи, да я видя. Той не говори с никого, не играе с никого, винаги е на чина с юмруци на слепите очи, неподвижен като скала и заслушан в учителя.
Колко трябва да се е трудил, клетият Старди. Макар че беше нетърпелив и в лошо настроение, тая заран учителят, когато раздаваше медалите, му каза:
— Браво, Старди! Който постоянствува, побеждава.
Но той не изглеждаше никак възгордян, не се усмихна, и щом се върна на чина с медала си, подпря с юмруци слепите си очи и стана по неподвижен и по-внимателен отпреди.
Но най-забавното стана на излизане, когато го чакаше баща му — дебел и нисък като него, с едро лице и груб глас. Той не очакваше тоя медал и не искаше да повярва, та трябваше учителят да го увери. Тогава той се засмя радостно и удари сина си с ръка по тила, като каза високо:
— Браво, бе тиквеник! — и го гледаше смаян, като се усмихваше.
Всички се усмихвахме с изключение на Старди. Той мислеше вече за утрешните уроци.
Признателност
