Малкият флорентински писар
Месечен разказ
Той беше ученик в четвърти клас. Беше прелестно дванайсетгодишно флорентинче с черни коси и бяло лице, най-големият син на един чиновник по железниците, който имаше голямо семейство и малка заплата и поради това живееше в оскъдица. Баща му го обичаше много и беше добър и снизходителен към него. Снизходителен във всичко освен в училищните работи. В това отношение той беше много взискателен и строг, защото синът му трябваше да се подготви да заеме скоро някоя служба, за да помага на баща си. И за да можеше скоро да стане нещо от него, той трябваше да се труди много в кратко време.
И макар че момчето се учеше добре, бащата постоянно го увещаваше да учи.
Бащата беше вече в напреднала възраст, а и многото работа го беше предивременно състарила. Все пак, за да посреща нуждите на семейството си, освен многото работа, която му налагаше службата, вземаше още оттук-оттам и извънредна работа за преписване и прекарваше голяма част от нощта на масата. Напоследък той се беше условил с една издателска къща, която издаваше вестници и книги на свезки, да написва адресите на абонатите и за петстотин адреса, написани с едри и правилни букви, получаваше три лири. Но тая работа го изморяваше и той се оплакваше често, когато обядваше със семейството си.
— Очите ми си отиват — казваше той, — тая нощна работа ме съсипва.
Един ден синът му каза:
— Татко, нека работя аз вместо тебе; ти знаеш, че пиша точно като тебе.
Но бащата му отвърна:
— Не, синко. Ти трябва да учиш. Твоето училище е много по-важно от моите адреси. Съвестно ми е да ти открадна дори един час. Благодаря ти, но не искам и не ми говори повече за това.
Момчето знаеше, че по тия работи беше безполезно да настоява пред баща си и не настоя. Но ето какво направи. То знаеше, че баща му преставаше да пише точно в полунощ и излизаше от работната си стаичка, за да отиде в спалнята. Понякога то го чуваше: след като часовникът удареше дванайсет, баща му ставаше веднага от стола и тръгваше с бавни стъпки към спалнята.
Една нощ то чака, докато баща му си легна, облече се тихо, отиде на пръсти в стаичката, запали газената лампа, седна на масата, върху която имаше куп бели листове със списъка на адресите, и започна да пише, като имитираше точно почерка на баща си. То пишеше с добро желание, радостно, но и с малко страх. Написаните листове се трупаха и от време на време то оставяше писалката, за да си потърка ръцете, и след това почваше отново с още по-голямо усърдие, като се ослушваше и се усмихваше. То написа сто и шестдесет адреса: една лира! Тогава спря, остави писалката, откъдето я беше взело, угаси лампата и се върна на пръсти в леглото си.
Тоя ден на обед бащата седна на масата в добро настроение. Той не беше забелязал нищо. Той работеше механически, като измерваше работата на часове и си мислеше за друго; написаните листове преброяваше на следния ден. Той седна на масата в добро настроение и като удари с ръка сина си по рамото, каза:
— Баща ти е още добър работник, какъвто го смятате! Снощи за два часа извърших една трета повече работа, отколкото друг път. Ръката е още пъргава и очите изпълняват дълга си.
И Джулио, доволен, без да издаде нещо, си каза: „Клетият татко, освен печалбата аз му давам и задоволството да се смята подмладен. Карай, не бой се!“
Насърчен от добрия си успех, следната нощ, като удари дванайсет часа, Джулио пак отиде да работи. И така направи няколко нощи. И баща му не забелязваше нищо. Само веднъж, на вечеря, той възкликна:
— Странно, колко много газ се харчи в тая къща от късо време насам!
Джулио изтръпна; но баща му не каза друго. И нощната работа продължи.
Но като прекъсваше така съня си всяка нощ, Джулио не почиваше достатъчно, заран ставаше от леглото изморен и вечер, когато подготвяше уроците си, с мъка държеше очите си отворени. Една вечер, за пръв път през живота си, заспа върху тетрадката си.
— Воля! Воля! — извика баща му. — На работа! Джулио се стресна и се залови за работа. На следната вечер и през следващите дни стана същото, дори нещо по-лошо. Той дремеше над учебниците си, сутрин ставаше по-късно от друг път, уроците си учеше без желание, сякаш не му се учеше. Баща му започна да го наблюдава, след това да се замисля и накрай да го кори — нещо, което не бе принуждаван никога да прави.
— Джулио — каза му той една сутрин, — ти криеш нещо от мене, ти не си вече такъв, какъвто беше преди. Това не ми харесва. Внимавай, всичките надежди на семейството са в тебе. Аз съм недоволен от теб, разбираш ли?
При тоя укор, първия истински строг укор, който му се отправяше, момчето се разтревожи: „Да — каза си той — вярно е; така не може да продължава; трябва да се тури край на измамата.“
Но вечерта през същия тоя ден баща му каза на вечерята много весело:
— Знаете ли, че от адресите тоя месец спечелих трийсет и две лири повече, отколкото през миналия месец?
И при тия думи той извади изпод масата една книжна фуния с бонбони, които бе купил, за да отпразнува с децата си извънредната печалба, и които всички посрещнаха с ръкопляскане. Тогава Джулио се насърчи и си каза: „Не, клети татко, аз няма да престана да те мамя; аз ще направя по-големи усилия да уча през деня, но ще продължа да работя нощем за теб и за другите.“
И бащата добави:
— Трийсет и две лири повече! Доволен съм… но тоя тук — и посочи Джулио, — тоя е, който ми създава неприятности.
Джулио посрещна мълчаливо укора, като преглътна двете сълзи, които бяха готови да се отронят; но в същото време усети в сърцето си голяма наслада.
И продължи да работи усилено. Но към умората се прибавяше нова умора и за него ставаше все по- трудно да издържа. Така изминаха два месеца. Бащата продължаваше да кори сина си и да го гледа все по-навъсено. Един ден отиде да поиска сведения от учителя, който му каза:
— Да, учи се, защото е способен. Но няма вече предишното добро желание. Дреме, прозява се, разсеян е. Съчиненията му са кратки, нахвърляни набързо, с лош почерк. О, той би могъл да се учи много, много по- добре!
Вечерта бащата дръпна момчето настрана и му каза такива тежки думи, каквито то не бе чувало никога.
— Джулио, ти виждаш, че аз работя, че съсипвам живота си за семейството. Ти не ми помагаш. Ти не милееш за мене, нито за братята си и майка си!
— Ах, не! Не говори така, татко! — извика синът разплакан и отвори уста да признае всичко.
Но баща му го прекъсна, като каза:
— Ти знаеш положението на семейството ни; знаеш, че са необходими добра воля и жертви от страна на всички. Аз самият, както виждаш, съм принуден да удвоявам работата си. Разчитах, че тоя месец ще получа извънредно възнаграждение от сто лири, но тая сутрин узнах, че няма за получа нищо!
При тая новина Джулио веднага потисна дълбоко в себе си изповедта, която беше готова да се излее от душата му, и повтори решително на себе си: „Не, татко, аз няма да ти кажа нищо; ще запазя тайната, за да мога да работя за тебе. За мъката, която ти причинявам, ще ти се отплатя другояче. За училището ще уча достатъчно, за да мога да преминавам в по-горен клас. Важното за мене е да ти помагам да изкарваш прехраната ни и да облекчавам труда ти, който те убива.“
И той продължи да работи. Изминаха още два месеца на нощен труд и дневна изтощеност, на отчаяни усилия от страна на сина и на горчиви укори от страна на бащата. Но най-лошото беше, че бащата постепенно изстиваше към сина си, говореше с него рядко, сякаш го смяташе за пропаднал син, от когото не можеше нищо да се очаква, и избягваше дори да срещне погледа му.
Джулио виждаше това и страдаше и когато баща му обръщаше гръб, той му изпращаше скритом целувка с чувството на тъжна и състрадателна нежност. Разяждан от мъката и изтощителния труд, той слабееше и бледнееше и биваше принуден все повече да занемарява уроците си. Разбираше добре, че един ден трябваше да се тури край на това и всяка вечер си казваше: „Тая нощ няма да стана!“ Но щом часовникът удареше дванайсет, в момента, когато трябваше да утвърди енергично намерението си, той започваше да изпитва угризения на съвестта, струваше му се, че ако остане в леглото, ще измени на дълга си, ще
