— Ела за малко в дюкяна — каза ми Корети.
Влязох. Дюкянът представляваше една голяма стая, пълна с купчини дърва и връзки подпалки, с една теглилка настрана.
— Днешният ден е ден на усилена работа, уверявам те — подзе Корети; — трябва да върша работата с прекъсвания. Тъкмо пишех предлозите, ето че дойдоха купувачи. Седнах отново да пиша, ето че дойде колата. Тая заран ходих два пъти на пазара на дърва на площад „Венеция“. Не усещам вече краката си и ръцете ми са подути. Щях да загазя, ако имахме да рисуваме!
Като разправяше това, той смиташе сухите листа и клечките, които бяха нападали по пода.
— Но къде си пишеш упражненията? — запитах Корети.
— Разбира се, не тук — отвърна той; — ела да видиш.
И той ме заведе в една малка стая зад дюкяна, която служи за кухня и за трапезария. В един ъгъл имаше маса, а върху нея учебници и тетрадки със започната писмена работа.
— Тъкмо бях се спрял на втория отговор — каза той — от кожа се правят обувки, ремъци… сега ще прибавя куфари.
И като взе писалката, започна да пише с хубавия си почерк.
— Няма ли никой? — извика женски глас в тоя миг от дюкяна.
Беше една жена, дошла да си купи подпалки.
— Идвам — отвърна Корети, изскочи отвъд, претегли подпалките, взе парите, затича се в ъгъла да отбележи в един тефтер продажбата и като се върна при своята работа, каза:
Да видим дали ще успея да си завърша изречението.
И написа: пътнически чанти и войнишки раници.
— Ах, моето нещастно кафе изкипя! — извика той изведнъж и отърча до печката да махне кафеничето от огъня.
— Кафето е за мама — каза той, — трябваше да се науча да го правя добре. Почакай, ще й го занесем заедно. Ще й бъде приятно да те види. От седем дена е на легло… Дявол да го вземе! Винаги си опарвам пръстите с това кафениче! Какво трябва да прибавя след войнишките раници? Трябва да се прибави още нещо, а не се сещам. Ела при мама.
Той отвори една врата, влязохме в друга малка стая. В едно голямо легло лежеше майката на Корети с бяла кърпа около главата.
— Ето кафето, мамо — каза Корети, като й подаваше чашата. — Този е мой другар от училище.
— А, отлично момче! — възкликна жената; — идвате да посетите болните, нали?
През това време Корети натъкмяваше възглавниците зад рамената на майка си, подреждаше завивките на леглото, подкладе огъня и изгони котката от скрина.
— Трябва ли ти нещо друго, мамо? — запита я той, прибра чашата. — Изпи ли двете лъжички сироп? Когато го свършиш, ще изтичам до аптекаря. Дървата са разтоварени. В четири часа ще сложа месото на огъня, както ми каза, и когато мине продавачката на масло, ще й дам осемте петачета. Всичко ще мине добре, не се безпокой.
— Благодаря, сине — отвърна жената. — Клетият ми син, той се грижи за всичко!
Тя ми предложи парче захар, а после Корети ми показа портрета на баща си с войнишки дрехи, с орден за храброст, който той получил през войната в 1866 година в квадрата на княз Умберто; същото лице на сина, с такива живи очи и с такава весела усмивка.
Върнахме се в кухнята.
— Сетих се! — каза Корети и прибави в тетрадката: Правят се още и конски хамути. — Останалото ще направя довечера, ще стоя до късно. Щастлив си, че разполагаш с всичкото си време и можеш и да се разхождаш!
И все тъй весел и чевръст, влезе отново в дюкяна, започна да слага дървата на магарето и да ги реже на две, като казваше:
— Това е гимнастика! Не прилича на оная в училище, дето си изопваме ръцете напред, Искам, като се върне баща ми в къщи, да завари всичките тия дърва нарязани Той ще остане доволен. Лошото е, че след като съм рязал дърва, не пиша добре: т-то ми и л-то ми приличат на змии, както казва учителят. Но какво да правя? Ще му кажа, че е трябвало да работя с ръцете си. Най-важното е мама да оздравее по-скоро. Днес тя е по-добре, слава богу. Граматиката ще науча утре рано, когато пеят петлите. О, ето колата с дънерите! На работа!
Една кола с дънери спря пред дюкяна. Корети изтича вън да поговори с коларя, след това се върна.
— Вече не мога да ти правя компания — каза ми той. — Довиждане до утре. Добре стори, че дойде да ме видиш. Приятна разходка! Щастлив си ти!
И като ми стисна ръката, отърча да поеме първия дънер и започна бързо да снове между колата и дюкяна, със свежо като роза лице, все така пъргав — да ти е драго да го гледаш.
„Щастлив си ти!“ — ми каза той. Ах, не, Корети, не: ти си по-щастлив от мене, защото учиш и освен това работиш, защото си по-полезен на баща си и майка си, защото си по-добър, сто пъти по-добър и по- способен от мене, мили ми другарю!
Директорът
Корети беше доволен от тая заран, защото за асистент на месечния ни изпит беше дошъл миналогодишният му учител от втори клас Коати. Той е едър мъж, с голяма къдрава коса, с голяма черна брада, с големи тъмни очи и с гръмлив глас. Той постоянно заплашва децата, че ще ги направи на парчета и че ще ги хване за яката и ще ги замъкне в полицията и прави какви ли не страшни муцуни; ала не наказва никога никого, дори винаги се усмихва под мустак, без да забележат другите. Учителите с Коати са осем, включително един дребен заместник без брада, който изглежда като момче. Един от учителите, тоя на четвърти клас, е куц, увит във вълнено шалче, винаги страдащ от болки. Тия болки той добил, като бил селски учител в едно влажно училище, от стените на което капела вода. Другият учител на четвърти клас е стар, съвсем побелял. По-рано той бил учител на слепите. Има един друг, добре облечен, с очила, с руси мустаци, когото наричат Адвокатчето, защото, като учителствувал, следвал за адвокат и получил диплом, дори написал една книга, в която учел как се пишат писма. Ала учителят ни по гимнастика е същински войник. Той е бил с Гарибалди и има на врата си белег от рана, причинена от сабя; ранили го при Милацо.
Директорът е висок, плешив, със златни очила, с посивяла брада, която стига до гърдите му, облечен в черно и копчетата му винаги са закопчани до под брадичката му. Той се държи с учениците много добре. Когато повика някои, за да им направи бележка, те влизат в стаята му разтреперани. Той не им се кара, а ги хваща за ръце и започва да им разправя, че не бивало да правят така, че трябвало да се разкаят и да обещаят да бъдат добри. При това той им говори толкова учтиво и толкова сладък глас, че всички излизат от стаята му със зачервени очи, повече засрамени, отколкото ако беше ги наказал.
Клетият директор! Той е винаги пръв на поста си. Сутрин причаква учениците и изслушва родителите им. Когато пък учителите вече се отправят към домовете си, той се върти още около училището, за да види да не би учениците да се пъхат под файтоните или да се потриват по улиците и да играят или да пълнят чантите с пясък и камъни. И всеки път, щом се покаже на някой ъгъл, висок и черен, учениците се разбягват на всички страни, като зарязват играта на перца и билярдни топки, а той ги заплашва отдалече с показалеца си, любезен и тъжен.
Майка ми казва, че никой не го е видял да се засмее след смъртта на сина му, който бил доброволец във войската. Той държи винаги портрета му пред очите си на масичката в дирекцията. След това нещастие той искал да си отиде; дори направил заявление до общината и го държал винаги на масичката си, като отлагал всеки ден да го изпрати, защото му било мъчно да остави децата. Но завчера изглежда се бил решил и баща ми, който бил при него в дирекцията, му казал:
— Колко е жалко, че си отивате, господин директоре! В това време влязъл един човек да запише едно момче, което идвало от друго училище в нашето поради смяна на жилището си. Като видял това момче,
