на детството, толкова велики и толкова благородни, че земята не ражда толкова цветя, колкото би трябвало да положим на гробовете им. Толкова много сте обичани, о деца!
Помисли днес за всички тия мъртви с чувството на признателност и ще бъдеш по-добър и по-сърдечен към всички, които те обичат и се трудят заради тебе, мили щастливи сине, който в деня на мъртвите нямаш още кого да оплакваш!
Моят приятел Гароне
Разпуснаха ни само за два дни, а на мене ми се стори, че не съм виждал дълго време Гароне. Колкото повече го опознавам, толкова повече го обиквам. Същото става и при другите другари, като изключим нахалните, които не се разбират с него, защото той не ги оставя да вършат насилия. Винаги, когато някой голям вдигне ръка над някой малък, малкият вика: „Гароне!“ и големият престава да го бие.
Баща му е машинист по железниците. Гароне е започнал да ходи късно на училище, защото боледувал две години. Той е най-висок и най-силен в класа: вдига чин с една ръка. Винаги яде и е добър. Каквото и да му поискат: молив, гума, хартия, ножче, заема или дава всичко. Той не говори и не се смее в клас: винаги стои неподвижен на чина, който е твърде тесен за него и поради това гърбът му е извит и главата му сякаш е пъхната в раменете. Когато го погледна, той ми се усмихва с полузатворени очи, сякаш иска да ми каже:
— Е, Енрико, нали сме приятели?
Но той разсмива другите, когато го погледнат: нали е едър и пълен, палто, панталони, ръкави — всичко му е много късо и много тясно, шапката му е малка за нископодстриганата глава, обущата му пък са големи и вратовръзката му е винаги усукана като въже. Милият Гароне! Достатъчно е да го погледнеш веднъж в лицето, за да му спечелиш любовта. Всички по-малки ученици искат да бъдат близо до неговия чин. Той е добър ученик по смятане. Книгите си носи натрупани една върху друга и опасани с червен ремък. Той има един нож със седефена дръжка, който миналата година намерил на площада пред казармата; веднъж той си поряза единия пръст до кокала, но никой в училище не забеляза това, а в къщи не каза нищо, за да не изплаши родителите си.
Каквото и да му кажат на шега, не се сърди; но тежко и горко на ония, които му кажат: „Не е вярно!“, когато той твърди нещо. Тогава очите му пламват и той започва да удря чина с юмруци толкова силно, та ти се струва, че ще го разцепи. В събота даде едно петаче на един ученик от първи клас, който плачеше на улицата, защото му взели неговото, и не можел да си купи тетрадка. Сега от три дена работи върху едно писмо от осем страници, чиито краища са украсени с перо, за именния ден на майка си, която често идва да го взема от училище. Тя е висока и пълна като него и е симпатична. Учителят го гледа постоянно и винаги, когато минава край него, го потупва по шията като добро, спокойно биче. Аз се радвам, когато стисна голямата му ръка, която сякаш е ръка на мъж. Уверен съм, че той би рискувал живота си, за да спаси другаря си, че би дори умрял, за да го защити. Това се вижда толкова ясно в очите му! И макар че сякаш все гълчи с грубия си глас, чувствува се, че тоя глас излиза от едно благородно сърце.
Въглищар и богаташ
Без съмнение никога Гароне не би казал оная дума, която вчера заранта Карло Нобис каза на Бети. Карло Нобис е горделив, защото баща му е богаташ. Той е висок, с черна брада и е много сериозен. Почти всеки ден идва да придружава сина си.
Вчера сутринта Нобис се препираше с Бети, един от най-малките, син на въглищар, и като не знаеше вече какво да му отвърне, защото не беше прав, той викна:
— Баща ти е дрипльо.
Бети цял се изчерви и не каза нищо, но очите му се напълниха със сълзи. Когато се върнал в къщи, той повторил тия думи пред баща си. И въглищарят, дребен и цял почернял, дойде след обяд в клас, хванал момчето си за ръка, да се оплаче на учителя. Докато той се оплакваше на учителя и всички ние мълчахме, бащата на Нобис, който сваляше палтото на сина си както винаги на прага на вратата, чу да произнасят името му, влезе в класа и поиска обяснение.
— Тоя работник — отговори учителят — е дошъл да се оплаче, че вашият син Карло казал на неговото момче: Баща ти е дрипльо.
Бащата на Нобис навъси чело и се поизчерви. След това запита сина си:
— Каза ли тия думи?
Синът, изправен сред стаята с наведена глава пред малкия Бети, не отговори.
Тогава баща му го хвана за ръка, бутна го толкова близо до Бети, че те почти се допряха, и му каза:
— Поискай извинение!
Въглищарят понечи да се намеси, като каза: „не! не!“, но бащата на Карло не му обърна внимание и повтори на сина си:
— Поискай му извинение! Повтори думите ми. Искам ти прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.
Въглищарят махна решително с ръка, сякаш за да каже: „Не искам!“, но богаташът не му обърна внимание и неговият син повтори бавно, с тънък глас, без да повдигне очи:
— Аз ти искам прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.
Тогава богаташът подаде ръка на въглищаря, който я стисна силно, и след това веднага тласна сина си в обятията на Карло Нобис.
— Моля ви се, поставете ги един до друг — каза богаташът на учителя.
Учителят сложи Бети на чина на Нобис. Когато те заеха местата си, бащата на Нобис се сбогува и си отиде.
Въглищарят постоя още малко умислен, като гледаше двете деца; след това се доближи до чина и изгледа внимателно Нобис с израз на любов и огорчение, сякаш искаше да му каже нещо, ала нищо не му каза; протегна ръката си, за да го помилва, ала не посмя и само докосна леко челото му с грубите си пръсти. След това тръгна към вратата и като се обърна да го види още веднъж, изчезна.
— Запомнете добре това, което видяхте, момчета — каза учителят, — това е най-хубавият урок през годината.
Учителката на брат ми
Синът на въглищаря е бил ученик на учителката Делкати, която днес дойде да види брат ми, който се бе поразболял. Тя ни разсмя, като ни разказа как майката на Бети преди две години й занесла в къщи една престилка въглища, за да й благодари, задето дала медал на сина й. Бедната жена упорствувала, не искала да отнесе обратно въглищата в къщи и почти заплакала, когато трябвало да се върне с пълна престилка.
