Друга добра жена пък, каза ни тя, й занесла доста тежка китка цветя, в която имало вързопче пари. Ние се забавлявахме много, като я слушахме, и брат ми глътна лекарството, което преди не искаше да вземе.
Колко търпение трябва да имат учителките с тия деца от първи клас, които не могат да произнасят още „р“ и „с“! Едно кашля, на друго му тече кръв от носа, трето си е загубило обувките под чина, четвърто реве, понеже се е уболо с перото, пето плаче, понеже си е купило тетрадка номер втори вместо номер първи. Петдесет такива деца в един клас, които не знаят нищо и които учителката трябва да научи да пишат. Те носят в джобовете си парченца сладко коренче, копчета, запушалки от шишета, стрита тухла и какви ли не дреболии… Учителката понякога е принудена да ги претърсва, но те крият предметите дори в обувките си. И не внимават: като влезе през прозореца някоя голяма муха, целият клас се обръща с главата надолу. Лете донасят в училище треви и бръмбари, които летят в кръг или пък падат в мастилниците и след това оставят следи от мастило по тетрадките. Учителката трябва да играе ролята на майка, да им помага да се облекат, да им превързва пръстите, когато се убодат, да вдига от пода шапките, които падат, да внимава да не си разменят палтата, защото иначе хленчат и кряскат. Клетите учителки! Отгоре на това майките идват да се оплакват:
— Как така, госпожице, моето дете си е изгубило перото?
— Как така моето дете не е научило нищо?
— Защо не споменахте моето дете, което знае толкова много?
— Защо не накарате да извадят от чина гвоздея, който е съдрал панталоните на моя Пиеро?
Понякога учителката на брат ми се ядосва с децата и когато кипне много, тя си захапва някой пръст, за да не се изтърве да набие някое дете. Тя изгубва търпение, но после се разкайва и започва да милва детето, на което се е скарала. Понякога изгонва от училище някой немирник, но после й минава и се сърди на родителите му, които са го наказали с глад.
Учителката Делкати е млада и висока, облечена е добре. Черноока и неспокойна, подвижна като пружина, тя се трогва от най-дребни неща и тогава говори с голяма нежност.
— Поне обичат ли ви децата? — запита я майка ми.
— Много от тях да — отвърна тя, — но по-късно, като свърши учебната година, голяма част от тях вече не ни поглеждат. Когато постъпят при учителите, те почти се срамуват, че са учили при нас, учителките! След двегодишни грижи, след като си обичала толкова много едно дете, мъчно ти е да се разделиш с него, но си казваш: „О, в това дете съм уверена, то ще ме обича“… Но мине ваканцията, върнем се отново в училище и когато се затичам срещу него и му извикам; „О, дете, дете мое!“, то си извръща главата настрана.
Учителката млъкна за миг.
— Но ти няма да правиш така, нали, мъничкият ми? — каза тя с овлажнели очи, като целуна брат ми. — Ти няма да обръщаш главата си настрана и няма да се откажеш от клетата си приятелка, нали?
Майка ми
В присъствието на учителката на брат си ти не прояви уважение към своята майка! Това нещо да не се случи никога вече, Енрико, никога вече! Твоята неучтива дума прониза сърцето ми като стоманено острие. Аз си спомних как преди години майка ти стоя цяла нощ над малкото ти легло и се вслушваше в дишането ти, като лееше кървави сълзи от мъка и скърцаше със зъби от ужас, че може да те изгуби; и аз се боях, че може да изгуби ума си. И при тоя спомен аз се отвратих от постъпката ти. Ти да обидиш майка си! Твоята майка, която би дала една година щастие, за да ти спести един час страдание, която би просила за тебе, която би пожертвувала своя живот, за да спаси твоя живот! Слушай, Енрико. Втълпи си в ума тая мисъл. Представи си, че в живота ти ще има много ужасни дни; но най-ужасен от всички ще бъде денят, в който ще загубиш майка си. Когато вече бъдеш мъж, силен, закален във всички борби, ти, Енрико, ще призоваваш хиляди пъти майка си, измъчван от огромното желание да чуеш отново за миг гласа й и да видиш отново разтворени обятията й, за да се хвърлиш в тях разплакан, като клето момче без закрила и без утеха. Как ще си припомняш тогава всяка горчивина, която си й причинил, и с какви угризения на съвестта ще изкупваш всичко, нещастнико! Не се надявай на спокойствие в живота си, ако си огорчавал майка си. Ти ще се разкайваш, ще й искаш прошка, ще почиташ паметта й, но безполезно; твоята съвест няма да ти даде спокойствие, нейният нежен и добър образ ще има винаги за тебе израза на скръб и укор, който ще измъчва душата ти. О, Енрико, внимавай: любовта към майката е едно от най-свещените човешки чувства; нещастен е оня, който я погази. Убиецът, който уважава майка си, има все още в сърцето си нещо честно и благородно; най-прославеният между хората, който е наскърбил и обидил майка си, не е нищо друго освен подло създание. Никога вече да не излиза от устата ти груба дума за оная, която ти е дала живота. И ако се изтървеш пак да й кажеш такава дума не от страх от баща си, а от любов към нея се хвърли в краката й, за да я помолиш с целувката на прошката да заличи от челото ти печата на непризнателността. Аз те обичам, сине мой, ти си най-скъпата надежда на живота ми, но аз бих желал да те видя по-скоро мъртъв, отколкото непризнателен към майка си. Хайде, за известно време не искам милувките ти — не бих могъл да ти отвърна с милувки от сърце.
Моят другар Корети
Баща ми ми прости, но аз останах малко печален и майка ми ме изпрати с големия син на портиера да се поразходя на булеварда. Близо към средата на булеварда, като минавах край една кола, спряла пред един магазин, чух, че някой ме извика; обърнах се — Корети, училищният ми другар, с фланелката със шоколадов цвят и с шапката от котешка кожа. Той беше весел и цял в пот, с голям товар дърва на гръб. Един мъж, изправен в колата, му подаваше по един наръч дърва, а той ги внасяше в дюкяна на баща си, дето ги натрупваше набързо.
— Какво правиш, Корети? — попитах го аз.
— Не виждаш ли? — отвърна ми той, като простираше ръце да поеме товара, и добави: — Приповтарям си урока.
Аз се засмях. Но той говореше сериозно и като грабна наръча дърва, започна да си приповтаря, като подтичваше:
— Наричат се… да го вземат дяволите тоя глагол… те се менят по число… по число и лице…
И после, като стовари дървата и ги нареди, продължи:
— По време… по време, за което се отнася действието…
И като се връщаше към колата да вземе друг наръч дърва, добави:
— … според начина, по който действието е изразено.
Това беше урокът ни по граматика за следния ден.
— Какво да правя — каза ми той, — използувам времето. Баща ми отиде с чирака по работа. Майка ми е болна. Аз трябва да разтоварвам, И през това време си приповтарям урока по граматика. Днешният урок е труден. Не мога да го натъпча в главата си.
След това той се обърна към коларя:
— Баща ми каза, че ще бъде тук в седем часа и ще ви плати.
Колата потегли.
