запечатани желанията, страховете, гневът, въпросите на детството и болката от израстването. На почетно място, насред невъзможна флора и невиждана фауна, нарисувах силуета на момче в гръб, което като че ли съзерцаваше стенописа. Това беше портретът на Марк Шагал, в когото се бях влюбила така, както само децата се влюбват. По времето, когато аз бясно покривах с рисунки стените на стаята ми в Сантяго, обектът на моята любов беше с шейсет години по-възрастен от мен, беше прочут в цял свят, наскоро бе сложил край на продължителното си вдовство, оженвайки се за втори път, и живееше в сърцето на Париж, но разстоянието и времето са крехки условности — аз смятах, че той е момче на моята възраст, и много години по-късно, през април 1985 г., когато Марк Шагал издъхна, навършил 93 години вечна младост, разбрах, че това наистина беше така. Когато си тръгвахме от къщи и аз трябваше да се разделя със стенописа, мама ми даде тетрадка, за да описвам това, което преди рисувах — тетрадка, където да записвам живота. „Вземи, изливай себе си, пишейки“, ми каза. Така и направих и продължавам да го правя сега в тези страници. Какво друго мога да сторя? Имам прекалено много време. Имам цялото бъдеще. Искам да ти го дам, дъще, защото ти си загубила своето.
Тук всички те наричат малката. Сигурно е заради лицето ти на ученичка и дългата коса, която сестрите връзват на плитка. Поискаха позволение на Ернесто да те подстрижат — трудно се поддържа такава коса чиста и сресана, но още не са го сторили, жал им е, защото я смятат за най-красивото нещо в теб, тъй като още не са виждали очите ти отворени. Струва ми се, че донякъде са влюбени в съпруга ти, трогнати са от толкова любов, гледат го надвесен над леглото ти, шепнейки ти нещо, сякаш го чуваш, и биха искали да са обичани така. Ернесто сваля сакото си и с него докосва безжизнените ти ръце — пипни го, Паула, това съм аз, — ти казва — любимото ти сако, не го ли познаваш? Записал е свои тайни послания и ти поставя слушалки, за да чуваш гласа му, когато си сама; носи памук, напоен с одеколона му, и го оставя под възглавницата ти, за да може да вдъхваш миризмата му. Нас, жените от нашия род, любовта ни връхлита като буря, така е било с майка ми и чичо Рамон, с теб и Ернесто, с мен и Уили и предполагам, че това ще продължи и с внучките и правнучките, които ще се родят. На една Нова година, когато вече живеех с Уили в Калифорния, ти се обадих по телефона, за да те прегърна от разстояние, за да обобщя старата година и да те попитам какво си си пожелала за 1988, която започваше. „Искам другар, любов като твоята“, ми отговори ти без колебание. Само четирийсет и осем часа след това ми се обади, силно развълнувана.
— Открих го, мамо! Снощи на едно събиране се запознах с мъжа, който ще стане мой съпруг! — и трескаво ми разказа, че от първия миг било като пламтяща клада — погледнали сте се, разпознали сте се и сте усетили без капка съмнение, че сте родени един за друг.
— Не се превземай, Паула. Как можеш да си толкова сигурна?
— Ами доповръща ми се и трябваше да си тръгна. За щастие той тръгна след мен…
Всяка нормална майка би те предупредила относно подобна страст, но аз нямам моралното право да давам уроци по сдържаност и затова продължихме разговора типично в наш стил.
— Това е прекрасно, Паула. Заедно ли ще живеете?
— Първо трябва да завърша.
— Значи възнамеряваш да продължиш следването?
— Не мога да го зарежа по средата!
— Е, щом става дума за мъжа на живота ти…
— По-спокойно, мамо, току-що сме се запознали…
— Аз също отскоро се познавам с Уили и виж ме къде съм… Животът е кратък, дъще.
— На твоята възраст изглежда по-кратък, отколкото на моята. Добре де, няма да правя докторат, но поне ще завърша магистратура.
Така и стана. Взе магистърска степен с отличие и замина при Ернесто в Мадрид, където и двамата намерихте работа — той като електронен инженер, а ти като психолог на доброволни начала в колеж; не след дълго се оженихте. На първата годишнина от сватбата ти беше в кома и мъжът ти ти подари любовна приказка, която ти разказа шепнешком на ухото, докато сестрите наблюдаваха развълнувани, а дон Мануел плачеше на съседното легло.
Ах, тази плътска любов! За пръв път изпитах изпепеляващата й мощ на единайсет години. Чичо Рамон отново бе изпратен на работа в Боливия, но този път взе със себе си мама и нас, трите деца. Не можаха да се оженят и правителството не поемаше разходите на неузаконеното семейство, но те не обръщаха внимание на злонамерените подмятания и упорито отстояваха трудната си връзка, независимо от препятствията, които се изпречваха на пътя им. Постигнаха пълен успех и днес, след повече от четирийсет години, те са легендарна двойка. Ла Пас е изключителен град, толкова е близко до небето и въздухът е така разреден, че призори могат да се съзрат ангелите, сърцето всеки момент е готово да се пръсне, а погледът потъва в смазващата бистрота на пейзажа. Планински вериги и теменужени хълмове, скали и очертани с едри четки на художник парчета земя, оцветени в шафранено, пурпурно и тъмночервено, заобикалят падината, където се простира този град на контрасти. Спомням си тесни, виещи се нагоре и надолу улички, бедни магазинчета, раздрънкани автобуси, индианци, облечени в пъстроцветни вълнени дрехи, вечно предъвкващи с позеленели зъби топка от листа на кока. Стотици църкви с камбанарии и с дворове, където индианките седяха на земята и продаваха сушена юка8, лилава царевица и препарирани зародиши на лами, които се използваха за пластири за здраве, като същевременно гонеха мухите и кърмеха рожбите си. Миризмите и цветовете на Ла Пас са се врязали в съзнанието ми като част от бавното и болезнено събуждане през пубертета. Двойствеността на детството свърши едновременно с излизането ни от дома на дядо. Нощта преди да заминем станах тайно, внимателно слязох по стълбата, като гледах да не скърцат стъпалата, прекосих на тъмно първия етаж и стигнах до завесата на салона, където Меме ме очакваше, за да ми каже да престана да се вайкам, защото тя била готова да тръгне на път с мен, нямало какво повече да прави в тази къща и да съм вземела сребърното й огледало от писалището на Тата. „Отсега нататък ще бъда винаги до теб“, добави. За пръв път се осмелих да отворя затворената врата на стаята на дядо. Уличната светлина се процеждаше през цепките на щорите и очите ми вече бяха свикнали с тъмнината — видях неподвижния му силует и строгия профил; лежеше по гръб под завивката, скован и неподвижен като труп в тази стая с погребални мебели, в която стенният часовник отброи три часа през нощта. Точно такъв щях да го видя трийсет години по-късно, когато ми се яви насън, за да ми разкрие края на първия ми роман. Тихо изминах разстоянието до писалището и минах толкова близо до леглото му, че успях да доловя самотата му на вдовец; отворих едно след друго чекмеджетата, ужасена при мисълта, че може да ме изненада как крада. Открих огледалото с резбована дръжка до консервена кутия, която не се осмелих да докосна, взех го с две ръце и излязох на пръсти. Потънала в безопасност в леглото си, се взрях в блестящото стъкло, където толкова пъти ми бяха казвали, че нощем се оглеждат демони, и предполагам, че то отрази моето кръгло и бледо десетгодишно лице, но във въображението си аз видях нежния лик на Меме, която ми пожела лека нощ. Призори за последен път нарисувах върху стенописа ръка, изписваща думата „сбогом“. Този ден беше много объркан, изпълнен с противоречиви заповеди, припрени сбогувания и нечовешки усилия за нагласяване на куфарите върху покривите на колите, които щяха да ни откарат на пристанището, а оттам да вземем кораб на север. Остатъкът от пътя щяхме да изминем на теснолинейка, която се катереше бавно като хилядолетен охлюв към боливианските висини. Дядо ми, в траурните си дрехи, с бастун и баски каскет, прав до вратата на къщата, в която бях израснала, изпрати моето детство.
Залезите в Ла Пас са като звездни пожари, а в безлунните нощи се виждат всички звезди, дори и угасналите преди милиони години, и тези, които ще се родят утре. Понякога се излягах в градината и съзерцавах това великолепно небе и ме обземаше смъртен световъртеж, потъвах и потъвах към дъното на безкрайна пропаст. Нанесохме се в имение с три къщи и обща градина — срещу нас живееше известен очен лекар, а в дъното — уругвайски дипломат, за когото шепнешком се мълвеше, че бил хомосексуалист. Ние, децата, мислехме, че това е неизлечима болест, поздравявахме го, изпълнени със съжаление към него, и веднъж го попитахме дали от хомосексуалността много го болеше. След училище търсех самота и покой по алеите на тази голяма градина, където намирах скривалища за моята тетрадка, в която записвах живота, и потайни кътчета, където четях, необезпокоявана от врява и шум. Училището ни беше смесено, а дотогава единствените момчета, с които бях общувала, бяха братята ми, но те не се броят — дори и днес продължавам да мисля, че Панчо и Хуан са безполови, като бактерии. В първия час по история учителката ни говори за войните на Чили срещу Перу и Боливия в деветнайсети век. У нас бях учила, че чилийците са
