печелили битките с неустрашимата си храброст и родолюбието на военачалниците, но в тукашните часове ни разкриха зверствата, извършени от сънародниците ми срещу гражданското население. Чилийските войници, опиянени от смес от ракия и барут, нахлували в окупираните градове като обезумяла орда. С щикове и касапски ножове набучвали деца, изкормвали жени и изрязвали гениталиите на мъжете. Вдигнах ръка, готова да защитя честта на нашите въоръжени сили, защото тогава не подозирах на какво са способни, ала върху ми се изсипа порой от запратени по мен предмети. Учителката ме изпъди от стаята и сред жестоки подсвирквания излязох да изтърпя наказанието, застанала права с лице към стената в един ъгъл на коридора. Като сдържах сълзите си, за да не види никой моето унижение, преглъщах гнева си в продължение на три четвърти час. В тези решителни минути хормоните ми, за чието съществуване дотогава не бях подозирала, избухнаха със силата на вулканично изригване — не преувеличавам — същия ден дойде първата ми менструация. В отсрещния ъгъл на коридора, право до стената, стърчеше наказано и едно високо и слабо като тояга момче с дълъг врат, черна коса и огромни, щръкнали уши, които отзад му придаваха вид на гръцка амфора. Никога повече не видях толкова чувствени уши. Това беше любов от пръв поглед, влюбих се в ушите му, преди да съм видяла лицето, и то с такава сила, че през следващите месеци си изгубих апетита и от гладуване и въздишки се разболях от анемия. Този романтичен порив беше лишен от сексуални помисли, не свързах онази случка от детството ми в боровата гора край морето с онзи рибар с горещи ръце с възвишените чувства, вдъхновени от невероятните ушни израстъци. В продължение на няколко години станах жертва на целомъдрено влюбване, което точно по тази причина беше още по-опустошително. Спомням си този период в Ла Пас като безконечна поредица от фантазии в сенчестата градина на къщата, като пламенни страници, написани в дневника ми, и като превзети мечти, в които момъкът с внушителните уши ме спасяваше от горящата паст на змей. На всичко отгоре цялото училище разбра и заради тази моя любов и заради невъзможната за прикриване чилийска националност, се превърнах в жертва на досадни подигравки. Любовта ми беше обречена на провал. Обектът на моята обич през цялото време се отнасяше с такова безразличие към мен, че накрая реших, че в негово присъствие ставам невидима. Малко преди да отпътуваме от Боливия, стана сбиване през едно междучасие и без да разбера точно как, се озовах вкопчена в моя любим, с когото се затъркаляхме в прахта, като се скубехме и си разменяхме удари и ритници. Беше много по-висок от мен и въпреки че приведох в действие всичко научено с дядо на представленията по свободна борба в театър „Кауполикан“, той ме смаза от бой и ми разкървави носа; при все това, в един момент на сляпа ярост едно от ушите му се озова достатъчно близо до зъбите ми и аз страстно го захапах. Няколко седмици бях на седмото небе. Това беше най-еротичното изживяване в моя дълъг живот — смесица от разтърсващото удоволствие на прегръдката и от болката на боя. В резултат на подобно мазохистично пробуждане за сладострастието, друга жена с по-малко късмет лесно би се превърнала в отзивчива жертва за камшика на някой садист, но при мен нещата се стекоха така, че никога повече не ми се предостави повод да практикувам отново подобен вид прегръдка.
Малко след това се сбогувахме с Боливия и аз не видях повече онези уши. Чичо Рамон замина със самолет направо за Париж и оттам за Ливан, а майка ми и ние слязохме от влака в Северно Чили, където се натоварихме на италиански кораб за Генуа, после на автобус за Рим и оттам на самолет за Бейрут. Пътуването продължи близо два месеца и мисля, че майка ми оцеля по чудо. Пътувахме в последния вагон на влака с тайнствен индианец, който не продумваше дума и прекара цялото време, клекнал на земята до една печка, като дъвчеше кока и се чешеше заради въшките; беше въоръжен с архаична пушка. Ден и нощ издължените му очи ни наблюдаваха с непроницаемо изражение, никога не го видяхме заспал; майка ми се боеше да не би в момент на разсеяност да ни убие, въпреки че я бяха уверили, че е нает, за да ни охранява. Влакът напредваше толкова бавно през пустинята между дюните и солните мини, че братята ми скачаха и тичаха редом с него. За да плашат мама, изоставаха, като се преструваха на изтощени и викаха за помощ, понеже влакът се отдалечаваше. На кораба Панчо толкова често притискаше пръстите си в тежките железни врати, че накрая писъците му престанаха да трогват когото и да било, а един ден Хуан се изгуби за няколко часа. Както си играел на криеница, заспал в празна каюта и не можаха да го открият, докато не се събуди от сирените, когато капитанът се канеше да спре плавателния съд и да пусне лодки във водата, за да го търсят, а в това време двама яки боцмани държаха мама, за да не се хвърли в Атлантическия океан. Влюбих се във всички моряци с такава буйна страст, с каквато бях обичала младия боливиец, но предполагам, че те бяха влюбени в майка ми. Тези снажни италиански младежи разтърсваха въображението ми, но не успяваха да ме откъснат от скрития ми порок да играя на кукли. Затварях се в каютата и ги люлеех, къпех, давах им биберон, сменях им пелените и им пеех тихичко, за да не ме изненада някой, а лошите ми братя ме заплашваха, че ще ги занесат на показ на палубата. Когато най-сетне хвърлихме котва в Генуа, Панчо и Хуан носеха под мишница с желязна лоялност вързопи, увити в кърпа, а аз, въздишайки, се сбогувах с моряците, които бяха пленили сърцето ми.
Преживяхме три сюрреалистични години в Ливан, през които имах възможност да понауча френски и да се запозная с голяма част от съседните страни, включително с Божи гроб и Израел, който през петдесетте години, както и днес, живееше в постоянна война с арабите. Прекосяването на границата с кола, както ние на няколко пъти направихме, беше опасно приключение. Настанихме се в модерен, обширен и грозен апартамент. От балкона виждахме пазар, на който свободно излагаха стоката си селяни, и жандармерията — две места, които по-късно, когато започна насилието, щяха да играят важна роля. Чичо Рамон определи една стая за консулство и закачи на фасадата на сградата чилийския герб и чилийското знаме. Нито един от новите ми приятели никога през живота си не беше чувал за моята страна, смятаха, че съм по-скоро от Китай. Общо взето в онези времена и по тези земи момичетата си стояха затворени вкъщи и в колежа до деня на сватбата, ако имаха нещастието да се омъжат и да сменят бащиния затвор със съпружеския. Аз бях стеснителна и живеех изолирана, гледах първия филм с Елвис Пресли, когато той вече беше напълнял. Семейният ни живот се усложни, майка ми не можеше да свикне с арабската култура, с горещия климат, нито с властния характер на чичо Рамон, страдаше от главоболие, алергии и внезапни нервни кризи с халюцинации; веднъж се наложи да стегнем куфарите, за да се върнем при дядо в Сантяго, защото тя се кълнеше, че през прозорчето в банята я шпионирал някакъв православен свещеник, снабден с всичките си литургически аксесоари. Вторият ми баща тъгуваше по децата си и поддържаше нередовни контакти с тях, защото пощата от Чили се бавеше с месеци и това още повече допринасяше за усещането, че живеехме накрая на света. В парично отношение изпитвахме големи затруднения, парите биваха поглъщани от дълго и грижливо пресметнати седмични разходи, а ако останеше нещо, ходехме на кино или да се пързаляме на кънки на изкуствена пързалка и това беше единственият лукс, който можехме да си позволим. Живеехме прилично, но не като други представители на дипломатическия корпус и на средите, в които се движехме и където частните клубове, зимните спортове, театърът и ваканциите в Швейцария бяха нещо закономерно. Майка ми си измайстори дълга копринена рокля, която слагаше за приемите и по чудодеен начин преобразяваше с брокатен шлейф, дантелени ръкави или кадифена панделка на талията, но аз предполагам, че не роклята, а лицето й е приковавало погледите на всички. Тя стана експерт в поддържане на привидност за богатство без пари, приготвяше евтини ястия, прикриваше ги с изискани сосове, измислени от нея самата, и ги сервираше в прословутите си сребърни блюда; направи така, че салонът и трапезарията да имат елегантен вид с картините, донесени от дядовата къща, и килимите, купени на кредит от доковете на Бейрут, но всичко останало беше изключително скромно. Чичо Рамон поддържаше ненакърнен непобедимия си оптимизъм. С майка ми имаха прекалено много проблеми, често съм се питала какво ги задържаше заедно по онова време и единственият отговор, който винаги ми е хрумвал, е упоритостта на връзката им, родена на разстояние, подхранвана с романтични писма и заздравявана от истинска планина от трудности. Двамата са много различни и не е странно, че спорят до изнемога; някои от скарванията им придобиваха такива размери, че си спечелваха собствено име и биваха регистрирани в летописите на рода. Признавам, че междувременно аз с нищо не улеснявах тяхното съжителство; щом разбрах, че този втори баща е влязъл в живота ни трайно, му обявих безмилостна война. Сега ми е трудно да си спомня времената, когато планирах жестоки начини да го умъртвя. Задачата му не беше никак лесна и не проумявам как точно успя да отгледа трите деца Алиенде, които съдбата му изпрати. Никога не го нарекохме татко, защото тази дума ни навяваше лоши спомени, но той си извоюва прозвището чичо Рамон, което се превърна в символ на възхищение и доверие. Днес той е вече на седемдесет и пет години и стотици хора, пръснати из пет континента, включително правителствени служители и представители на Дипломатическата академия в Чили, го наричат чичо Рамон със същите чувства. За да има в известна степен
