сграда трябваше да служи за военен щаб, убежище, ресторант и бар за посетителите. На Кейт Колд и Людовик Льоблан отредиха стаи, отделени от останалата част с чаршафи, закачени на въжета. Другите щяха да спят в хамаци, защитени с комарници.
Санта Мария де ла Ювия беше задрямало и толкова отдалечено селище, че едва се виждаше на картата.
Няколко заселници отглеждаха крави с много дълги рога; други извличаха злато от дъното на реката или дървен материал и каучук от горите; малцина се осмеляваха да се отправят сами в джунглата в търсене на диаманти; по-голямата част обаче вегетираха с надеждата, че някаква възможност ще им падне като по чудо от небето. Това бяха видимите дейности. Тайните се състояха в трафик на екзотични птици, наркотици и оръжие. Групи войници със своите пушки на рамо и напоени с пот ризи играеха карти и пушеха, седнали на сянка. Оскъдното население изнемогваше, полузамаяно от горещината и скуката. Алекс видя различни индивиди без коса, без зъби, полуслепи, с обриви по кожата, които жестикулираха и си говореха сами; бяха миньори, умствено разстроени от живака, които постепенно гаснеха. Далдисваха на дъното на реката, за да всмукват с мощни тръби наситения със златен прах пясък. Някои умираха удавени; други умираха, защото конкурентите прерязваха шланговете им с кислород; останалите умираха бавно, отровени от живака, който използваха, за да отделят пясъка от златото.
Децата на селото, за сметка на това, играеха щастливи в калта, съпроводени от няколко домашни маймуни и дръгливи кучета. Имаше неколцина индианци, по фланелки или къси панталони, и други, съвършено голи, като децата. Отначало Алекс, смутен, не се осмеляваше да поглежда към гърдите на жените, но бързо свикна и след пет минути те престанаха да му правят впечатление. Тези индианци бяха изкарали няколко години в досег с цивилизацията и бяха загубили много от традициите и навиците си, както обясни Сесар Сантос. Дъщерята на водача, Надя, говореше с тях на техния език и в отговор те се държаха с нея, сякаш беше от същото племе.
Ако това бяха жестоките индианци, описани от Льоблан, те не се оказаха толкова впечатляващи: бяха ниски, мъжете не превишаваха метър и петдесет на ръст, а децата имаха вид на човешки миниатюри. За първи път в живота си Алекс се почувства висок. Кожата им беше бронзова на цвят, имаха високи скули; мъжете носеха косата си подстригана на кръг, като чиния, на височината на ушите, което подчертаваше азиатския им вид. Произхождаха от населението на Северен Китай, което бе дошло от Аляска между десет и двадесет хиляди години по-рано. Спасили се от поробване по време на Конкистата през XVI век, защото останали встрани от пътя й. Испанските и португалските войници не успели да победят блатата, комарите, растителността, огромните реки и водопади в района на Амазонка.
Щом се настаниха в хотела, Сесар Сантос се зае с подготовката на багажа за експедицията и с планирането на останалата част от пътуването с писателката Кейт Колд и фотографите, защото професор Льоблан реши да си почине, докато времето малко се захлади. Не му понасяше горещината. Междувременно Надя, дъщерята на водача, покани Алекс да обиколят околностите.
— След залез-слънце не се отдалечавайте извън селото, опасно е — предупреди ги Сесар Сантос.
Следвайки съветите на Льоблан, който говореше като експерт по опасностите в джунглата, Алекс си напъха панталоните в чорапите и ботушите, за да не могат кръвожадните пиявици да му изсмучат кръвта. Надя, която вървеше кажи-речи боса, се разсмя.
— Ще свикнеш с насекомите и горещината — му каза. Говореше много добре английски, защото майка й беше канадка. — Мама си тръгна преди три години — обясни момичето.
— Защо си отиде?
— Не можа да свикне тук, имаше крехко здраве и то се влоши, когато Звярът започна да ни наобикаля. Усещаше миризмата му, искаше да отиде някъде далеч, не можеше да стои сама, викаше… Най-накрая доктор Торес я отведе с един хеликоптер. Сега е в Канада — каза Надя.
— Баща ти не отиде ли с нея?
— Какво би правил баща ми в Канада?
— Защо не те взе със себе си? — настоя Алекс, който никога не бе чувал за майка, която да изостави децата си.
— Защото е в един санаториум. Освен това не искам да се разделям с баща ми.
— Не те ли е страх от Звяра?
— Всички ги е страх. Но ако дойде, Бороба ще ме предупреди навреме — отвърна момичето, милвайки черната маймунка, която никога не се отделяше от нея.
Надя разведе новия си приятел из селото; това им отне само половин час, защото нямаше много за гледане. Ненадейно се разрази буря — светкавици разсичаха небето във всички посоки и започна да вали като из ведро. Беше топъл като супа дъжд, който превърна тесните улички в димящо тресавище. Хората, общо взето, търсеха убежище под някой покрив, но децата и индианците продължаваха своите дейности, напълно безразлични към потопа. Алекс разбра, че баба му имаше право, като го посъветва да замени дънките си с леки памучни дрехи, по-тънки и по-лесни за сушене. За да избягат от дъжда, двете деца влязоха в църквата, където ги посрещна един висок и як мъж с огромни рамене на дървосекач и бяла коса, когото Надя представи като отец Валдомеро. Той бе лишен напълно от достолепието, което би могло да се очаква от един свещеник: беше по долни гащи, гол до кръста и боядисваше стените с вар, покатерен на една стълба. Държеше бутилка ром на пода.
— Отец Валдомеро е живял тук още преди нашествието на мравките — представи го Надя.
— Пристигнах, когато се основа това селище, преди почти четиридесет години, и бях тук, когато дойдоха мравките. Трябваше да изоставим всичко и да се спасяваме, бягайки надолу по реката. Пристигнаха като огромно тъмно петно, напредваха неумолимо, разрушавайки всичко по пътя си — разказа свещеникът.
— Какво се случи след това? — попита Алекс, който не можеше да си представи едно селище да стане жертва на насекоми.
— Подпалихме къщите, преди да побегнем. Пожарът отклони мравките и няколко месеца по-късно можехме да се върнем. Нито една от къщите, които виждаш тук, не е на повече от петнадесет години — обясни той.
Свещеникът имаше странно животно — куче — амфибия, което, както каза, произхождало от Амазонка, но видът му бил почти на изчезване. Прекарвало голяма част от живота си в реката и можело да издържи няколко минути с глава, потопена в кофа с вода. Посрещна посетителите от благоразумно разстояние, недоверчиво. Лаят му беше като птичи трели и наподобяваше песен.
— Отец Валдомеро го отвлякоха индианците. Какво ли не бих дала да имам такъв късмет! — възкликна Надя.
— Не ме отвлякоха, дъще. Загубих се в джунглата и те ми спасиха живота. Живях с тях няколко месеца. Добри и свободни хора са, за тях свободата е по-важна от самия живот, не могат да живеят без нея. Плененият индианец е мъртъв индианец: затваря се в себе си, престава да яде и да диша и умира — разказа отец Валдомеро.
— Според някои версии те са кротки, а според други са напълно диви и свирепи — каза Алекс.
— Най-опасните хора, които съм виждал по тези краища, не са индианците, а трафикантите на оръжие, дрога и диаманти, търсачите на каучук, на злато, войниците, дърварите, които замърсяват и експлоатират този район — отвърна свещеникът и добави, че индианците са примитивни, що се отнася до материалното, но много напреднали в умствено отношение, че са свързани с природата, както синът с майка си.
— Разкажете ни за Звяра. Истина ли е, че сте го видели със собствените си очи, отче? — попита Надя.
— Мисля, че го видях, но беше през нощта и очите ми вече не са така добри, като преди — отвърна отец Валдомеро, изсипвайки голяма глътка ром в гърлото си.
— Кога беше това? — попита Алекс, мислейки, че баба му ще е благодарна за тази информация.
— Преди няколко години…
— Какво точно видяхте?
— Разказвал съм го много пъти: един гигант, висок повече от три метра, който се движеше бавно и около него се носеше ужасна миризма. Останах парализиран от страх.
— Не ви ли нападна, отче?
— Не. Каза нещо, след това се обърна и изчезна в гората.
