— Ако ми заемеш неколцина воини, обещавам да се върна в Долината на Йетите и да остана тук шест години. Най-смирено ти предлагам да те заместя, почитаема Грр-импр, за да се преселиш спокойно в света на духовете. Аз ще се грижа за твоя народ, ще ги науча да живеят възможно най-добре, да не се избиват помежду си, да използват даденостите на природата. Ще открия най-способния Йети, бил той мъж или жена, който след шест години да оглави племето. Това е моето предложение…
Като чу това, Дил Бахадур скочи на крака и се изправи пред своя учител, пребледнял от ужас, но ламата го спря с жест: не искаше да прекъсне мисловната си връзка със старицата. На Грр-импр й бяха нужни няколко минути, за да проумее думите на монаха.
— Добре — прие тя с дълбока въздишка на облекчение, защото най-сетне беше свободна да умре.
Веднага щом останаха насаме, Дил Бахадур поиска обяснение от своя любим учител със сълзи на очи. Как бе могъл да предложи подобно нещо на магьосницата? Кралството на Златния дракон се нуждаеше много повече от него, отколкото йетите; той самият не бе завършил обучението си, учителят не можеше да го изостави по този начин, проплака принцът.
— Може би ще станеш крал по-скоро от предвиденото, Дил Бахадур. Шест години минават бързо. През това време навярно ще успея да помогна малко на йетите.
— Ами аз? — извика момчето, неспособно да си представи живота без своя наставник.
— Може би си по-силен и по-добре подготвен, отколкото предполагаш… След шест години ще напусна Долината на Йетите, за да обуча твоя син, бъдещият владетел на Кралството на златния дракон.
— Какъв син, учителю? Аз нямам син.
— Този, който ще си родите с Пема — отвърна спокойно Тенсинг, докато принцът се изчервяваше до уши.
Надя и Александър едва успяваха да следят разговора, но схванаха смисъла и не се учудиха на предсказанието на монаха относно Пема и Дил Бахадур, нито от намерението му да застане начело на йетите. Александър си помисли, че само преди година би окачествил подобно нещо като безумие, но сега знаеше, че светът е изпълнен с тайни.
Посредством телепатията, малкото думи, които бе научил на езика на Забраненото кралство, тези, които Дил Бахадур бе схванал на английски, и невероятната дарба за езици на Надя, Александър успя да разкаже на своите приятели, че неговата баба е правила репортаж за „Интернешънъл джеографик“ за определена порода пума, която се срещала във Флорида, и била на път да изчезне. Животното живеело в отдалечена, труднодостъпна и не много обширна местност, съешавало се с други видове и от непрекъснатото размножаване в рамките на котилото постепенно изнемощяло и оглупяло. Разнообразието е нещо като застраховка за живот, обясни Александър. И допълни, че ако съществува например само един сорт царевица, много скоро вредителите и климатичните промени биха го поразили; при наличието обаче на стотици разновидности, всеки изчезнал вид бива заменен веднага от появата на нов. Разнообразието гарантира оцеляването.
— Какво стана с пумата? — попита Надя.
— Поканили експерти във Флорида, които пуснали района други подобни на пумата бозайници от рода на котките. Те се смесили и след по-малко от десет годи расата била възстановена.
— И ти смяташ, че това е случаят и с йетите? — заинтересува се Дил Бахадур.
— Да. Живели са прекалено дълго изолирани, много са малко на брой, съвкупяват се само помежду си и затова са толкова слаби.
Тенсинг се замисли над казаното от младият чужденец. Така или иначе, дори да излезеха от тайнствената си долина, йетите нямаше да имат с кого да се смесят, защото едва ли щяха да срещнат себеподобни по цялата, земя, а никое човешко същество не би се съгласило да направи семейство с тях. Рано или късно обаче те щяха да бъдат принудени да се приобщят към външния свят — беше неизбежно. Но трябваше да се подходи предпазливо, защото контактът им с хората можеше да се окаже пагубен. Това бе възможно единствено в защитената среда на Кралството на Златния дракон.
През следващите часове приятелите се нахраниха и починаха малко, за да възстановят силите си. Когато разбраха, че предстои битка, всички йети настояваха да тръгнат, но Грр-импр не им позволи — не можеше да остави селото без мъже. Тенсинг ги предупреди, че могат и да загинат, защото ще се изправят срещу зли човешки същества, наречени „сините мъже“, които са много силни и имат ножове и пушки. Йетите не знаеха какви са тия неща и монахът им ги описа по възможно най-преувеличения начин. Те с най-голяма радост изслушаха обясненията му какви рани причиняват огнестрелните оръжия, колко много кръв тече и разни други подробности. А това само засили разочарованието на онези, на които се налагаше да останат в долината: никой не искаше да пропусне възможността да се позабавлява в бой с човеците. Един по един всички се изредиха пред ламата, като скачаха, издаваха страховити крясъци, показваха зъбите и мускулите си, за да го впечатлят. Така Тенсинг избра десетимата с най-зъл нрав и най-червена аура.
Монахът прегледа лично кожените им защитни кори, които биха смекчили удар с нож, но срещу куршум щяха да бъдат безполезни. Въпреки цялата си свирепост, тези десет полузверове, не много по-умни от едно шимпанзе, нямаше да могат да надвият мъжете на Скорпиона, но ламата разчиташе на елемента изненада. Сините разбойници бяха суеверни и дори да бяха чували за отвратителния Снежен човек, никога не го бяха виждали.
По заповед на Грр-импр следобед бяха заклали две чегно, за да нагостят гостите. С огромна погнуса, защото не приемаха жертвоприношението на никое живо същество, Дил Бахадур и Тенсинг събраха кръвта на животните и намазаха с нея къдравата козина на избраните бойци. С помощта на ивици кожа, рогата и най-дългите кости, те измайсториха ужасяващи шлемове, които йетите нахлупиха с възторжени крясъци, докато женските и децата подскачаха от възторг. Учителят и неговият ученик със задоволство стигнаха до заключението, че и най-неустрашимият би загубил ума и дума при вида на подобна орда.
Мъжете настояваха Надя да остане в селото, но не успяха да я убедят и накрая трябваше да отстъпят и да я вземат със себе си. Александър не искаше да я излага на опасностите, които ги очакваха.
— Може би никой от нас няма да се отърве жив, Орлице… — говореше й той.
— В такъв случай ще бъда принудена да прекарам дните си в тази долина сама сред йетите. Не, благодаря. Идвам с вас, Ягуар — отсече тя.
— Тук ще бъдеш на сравнително безопасно място. Не знам какво ще заварим в оня изоставен манастир, но едва ли ще е много приятно.
— Не се отнасяй с мен като с дете. И сама мога да се грижа за себе си, нали от тринайсет години това правя. Мисля, че мога да ви бъда полезна.
— Добре, но ще вършиш само това, което ти кажа — отсече Александър.
— Забрави. Ще правя, каквото си реша. И ти не си спец, разбираш от битки колкото мене — отвърна му Надя и той трябваше да признае, че е права.
— Може би най-добре ще е да тръгнем през нощта, така призори ще бъдем в другия край на тунела и ще използваме сутринта, за да стигнем до Чънтан дзун — предложи Дил Бахадур и Тенсинг се съгласи.
След като се натъпкаха до насита с вкусната вечеря, йетите налягаха по земята и захъркаха, без да свалят новите си шлемове — бяха ги приели като знак за храброст. Надя и Александър бяха толкова гладни, че излапаха порциите си печено месо от чегно, въпреки горчивия му вкус и кичурите опърлени косми по него. Тенсинг и Дил Бахадур си приготвиха обичайните цампа и чай, после седнаха да медитират с лице към необятната небесна шир, чиито звезди не успяваха да съзрат. Нощем, когато температурата в планините паднеше, парата от димящите кладенци се превръщаше в гъста омара, която се разстилаше над долината като памучен плащ. Йетите никога не бяха виждали звездите, а луната беше за тях необясним ореол от синкава светлина, който понякога прозираше през мъглата.
17
Укрепеният манастир
Текс Армадильо предпочиташе първоначалния план за оттегляне от Тункхала заедно с краля и Златния дракон, според който хеликоптер, снабден с картечница, щеше да се спусне в определения момент в градините на двореца. Никой нямаше да успее да ги спре. Въздушните сили на страната разполагаха с четири стари самолета, закупени от Германия преди повече от двайсет години, които летяха само по Нова Година и хвърляха книжни птици над столицата за радост на децата. Щяха да са им нужни часове, докато ги
