владетелят.
— Нали ме чухте? Млъкнете или тя ще заплати последствията, ясно ли е? — предупреди го Армадильо.
Джудит Кински хвана кралят под ръка и го помоли шепнешком да не се противи — за момента нищо не можеше да направи, по-добре беше да се изчака сгоден случай за действие.
— Хайде, да не губим повече време — нареди главатарят на бандитите.
— Кралят още не е в състояние да язди — каза Джудит Кински, като го гледаше как се олюлява като пиян.
— Ще язди с един от моите хора, докато се съвземе — реши американецът.
Текс Армадильо закара камионетката до един валог в който тя почти се скри, покриха я с клони и малко след това поеха в индийска нишка нагоре. Денят беше ясен, но върховете на Хималаите се губеха сред гъсти облаци. Непрекъснато се изкачваха, прекосиха област с почти тропическа гора от банани, рододендрони, магнолии, хибискус и много други растения. На определена височина пейзажът рязко се променяше, гората изчезваше и започваха шеметните планински оврази, пресичани тук-там от сипеи или водни струи, които покриваха терена с хлъзгава кал. Изкачването криеше опасности, но американецът разчиташе на опита на сините мъже и на изключителната сила на бойните им коне. Навлезеха ли веднъж в планината, нямаше как да бъдат настигнати, защото никой не знаеше къде се намират, а имаха и голяма преднина.
Текс Армадильо не подозираше, че докато той ръководеше кражбата на статуята в двореца, пещерата на разбойниците беше опустошена, а обитателите й — завързани един за друг по двама и оставени без храна и вода, примрели от страх, че всеки миг могат да послужат за вечеря на някой тигър. Пленниците извадиха късмет, защото преди да дойдат зверовете, твърде многобройни по тия места, се появи отряд от кралската войска. Пема бе посочила къде лагерува Сектата на Скорпиона.
Девойката бе успяла да стигне заедно с другарките си до един селски път, където някакъв селянин, тръгнал с конската си каручка със зеленчуци за пазара, най-сетне ги бе открил в пълно изтощение. Отначало той ги бе взел за монахини, заради остриганите глави, ала му направи впечатление, че всичките, освен една, бяха облечени като за празник. Човекът нямаше достъп до вестници, нито до телевизията, но, както всички жители на кралството, бе чул по радиото за отвличането на шестте момичета. Тъй като не бе виждал снимките им, не можеше да ги познае, но един поглед му стигаше, за да разбере, че тези деца са изпаднали в беда. Пема застана по средата на пътя с разперени ръце, застави го да спре и с няколко думи му обясни положението.
— Кралят е в опасност, трябва незабавно да повикам помощ — каза тя.
Селянинът обърна каруцата и ги откара в галоп до родната си махала. Там намериха телефон и докато Пема се опитваше да се свърже с властите, жените от селото се грижеха за другарките й. Веднъж озовали се на сигурно място, девойките, проявили такава голяма храброст през последните ужасни дни, рухнаха и избухнаха в сълзи и молби да бъдат върнати час по-скоро при семействата им. Пема обаче мислеше за Дил Бахадур и за краля.
Генерал Мияр Кунлун грабна телефона още щом го уведомиха за случилото се и разговаря лично с Пема. Тя повтори всичко, каквото знаеше, но се въздържа да спомене за Златния дракон първо, защото не беше сигурна, че разбойниците са го откраднали, и второ, защото инстинктивно си даваше сметка, че ако това е станало, не е нужно да се съобщава на народа. Статуята въплъщаваше душата на нацията. Не беше редно да разпространява вест, която можеше да се окаже невярна, реши момичето.
Мияр Кунлун разпореди на най-близките постови да приберат девойките от селото и да ги доведат в столицата. Той самият отиде до средата на пътя, за да ги посрещне, заедно Уанджи и Кейт Колд. Като видя баща си, Пема скочи от джипа, в който пътуваха, и изтича да го прегърне. Горкият човек хлипаше като малко дете.
— Какво са ти направили? — питаше водачът, оглеждайки дъщеря си от всички страни.
— Нищо, татко, не са ми направили нищо, кълна се, сега най-важното е да спасим краля, грози го смъртна опасност.
— Това е работа на войската, а не твоя. Ти се връщаш с мене вкъщи!
— Не мога, татко. Моят дълг е да отида в Чънтан дзун!
— Защо?
— Защото обещах на Дил Бахадур — отвърна тя и цялата пламна.
Мияр Кунлун прониза девойката с лисичия си поглед и изглежда предположи нещо по зачервените й страни и разтрепераните устни, защото се поклони дълбок на преводача, съединил ръце пред лицето си.
— Може би почитаемият Уанджи ще позволи на смелата си дъщеря да придружи моя скромна милост. Мисля, че войниците ми ще се грижат добре за нея — помоли той.
Екскурзоводът разбра, че въпреки поклона и любезния тон, генералът нямаше да приеме отказ. Налагаше се да разреши на Пема да замине и да се моли на небето да се върне жива и здрава.
Добрата вест, че девойките са се измъкнали от ръцете на похитителите разтърси страната. В Забраненото кралство новините се разпространяваха от уста на уста с такава скорост, че когато четири от момичетата се появиха по телевизията да разкажат за премеждията си, покрили главите си с копринени шалове, вече всички бяха научили. Хората излязоха на улицата да празнуват и се завтекоха към храмовете с благодарствени дарове. Молитвените колела и знамена въздигаха до небесата неудържимата радост на народа.
Само Кейт Колд нямаше какво да празнува, напротив беше на ръба на нервната криза, защото Надя и Александър все още не се бяха появили. Сега тя препускаше към Чънтан дзун заедно с Пема и Мияр Кунлун, начело на отряд войници, по криволичеща към върховете пътека. Пема бе разказала и на двамата какво бе чула от устата на разбойниците за Златния дракон. Генералът потвърди подозренията й.
— Един от пазачите при Последната порта е останал жив и видял как отнасят нашия обичан крал и Дракона. Това следва да остане в тайна, Пема. Добре направи, че не го спомена по телефона. Статуята струва цяло състояние, но не мога да си обясня защо са похитили и краля… — каза той.
— Учителят Тенсинг, неговият ученик и двамата чуждестранни младежи се отправиха към светата обител. Те имат голяма преднина. Навярно ще ни изпреварят — уведоми го Пема.
— Мисля, че не е било много разумно, Пема. Ако нещо се случи с принц Дил Бахадур, кой ще заеме трона…? — въздъхна генералът.
— Принцът ли? Какъв принц? — прекъсна го девойката.
— Дил Бахадур е принцът-престолонаследник, ти не знаеше ли, момиче?
— Никой не ми е казал. Във всеки случай на принца нищо няма да му се случи — увери го тя, но веднага си даде сметка, че не е възпитано да се говори така, и се поправи: — Искам да кажа, че навярно кармата на почитаемия принц е да спаси нашия обичан владетел и да остане невредим…
— Може би… — съгласи се генералът загрижен.
— Защо не изпратите самолети в манастира? — изсумтя Кейт: тази война, която се водеше от гърба на коня, сякаш са се върнали с няколко века назад, я изкарваше от търпение.
— Няма къде да се приземят. Един хеликоптер вероятно би могъл и да успее, но се изисква много опитен пилот, защото ще трябва да навлезе във фуния със силни въздушни течения — отговори генералът.
— Почитаемият генерал ще се съгласи с мен може би, че не е излишно да се опита… — примоли се Пема блеснали от сълзи очи.
— Има само един пилот, способен да го стори. Той е от Непал и е герой — същият, който преди няколко години се изкачи с хеликоптер на Еверест, за да спаси неколцина алпинисти.
— Спомням си случая, човекът е много известен, интервюирахме го за „Интернешънъл джеографик“ оживи се Кейт.
— Може би ще успеем да се свържем с него и да го доведем в следващите часове — каза генералът.
Мияр Кунлун не подозираше, че доста преди това същият пилот е бил нает от Специалиста и точно в този ден летеше от Непал към върховете на Забраненото кралство.
Колоната, съставена от Тенсинг, Дил Бахадур, Александър, Надя с Бороба на рамото и десетимата бойци
