— Баба ми ще получи инфаркт, като разбере, че сме видели йети и не сме направили снимки — въздъхна Александър, с мисълта, че бе сложил в раницата си всичко друго, освен фотоапарат.
Продължиха пътя си в мълчание, защото всяка дума ги оставяше без дъх. Надя и Александър не бяха привикнали към подобни височини и страдаха повече от липсата на кислород. Болеше ги главата, виеше им се свят и привечер бяха съвсем изнемощели. Внезапно от носа на Надя рукна кръв, тя се преви на две и повърна. Тенсинг потърси защитено от вятъра място и реши да пренощуват там. Докато Дил Бахадур приготвяше цампа и кипваше вода за целебен чай, ламата облекчи височинните страдания на Надя и Александър с иглите си за акупунктура.
— Мисля, че Пема и другите момичета са на сигурно място. Това означава, че може би много скоро генерал Мияр Кунлун ще научи, че кралят е в манастира… — обади се монахът.
— Откъде знаете, почитаеми учителю? — запита Александър.
— Съзнанието на Пема вече не излъчва такава тревога. Енергията й е различна.
— Чувал бях за телепатията, учителю, но не подозирах, че действа като мобифон.
Ламата се усмихна любезно. Той не знаеше какво е мобифон.
Младежите полегнаха на завет сред камъните, доколкото това беше възможно, докато Тенсинг отпускаше съзнанието и тялото си, без обаче да престава да бди с шестото си чувство, защото из тези върхове имаше леговища на големите бели тигри. Нощта им се стори безкрайна и много, много студена.
Пътниците стигнаха по началото на дългия естествен пролом, който водеше към скритата долина на Снежния човек. Надя и Александър вече се чувстваха напълно изтощени, кожата им бе изгоряла от отражението на слънцето върху снега, а устните им бяха сухи, напукани и целите покрити с корички. Тунелът беше толкова тесен и миризмата на сяра така силна, че Надя помисли, че ще умрат от задушаване; за Александър обаче, след като бе слизал до самите недра на Града на Зверовете, това тук му изглеждаше като песен. Двуметровият Тенсинг на места едва се провираше, но понеже беше минавал оттук и преди, напредваше уверено.
Когато най-сетне пред тях се разкри Долината на Снежния човек, Надя и Александър ахнаха от изумление. Не си бяха представяли, че сред ледените хималайски върхове ще зърнат подобно място, забулено от топли изпарения, потънало в непозната другаде по света растителност. За няколко минути телата им се стоплиха така, както не се бяха усещали дни наред — можеха дори да съблекат якетата си. Бороба, която беше пътувала вкочанена, залепена за Надя, подаде главица и поемайки мекия въздух, възвърна обичайното си добро настроение: намираше се в своя среда.
Гледаха с изненада високите стълбове пара, локвите със сернисти води и топлата мъгла над долината, месестите морави цветя и стадата чегно, които пасяха наоколо и унищожаваха острата суха трева, а когато йетите се зададоха насреща им съвсем се смаяха.
Орда от мъжкари с криваци в ръце, които крещяха и подскачаха като зли демони, запречи пътя им. Дил Бахадур посегна към лъка с мисълта, че йетите нямаше да го познаят в тия разбойнически дрехи. Надя и Александър, които никога не си бяха представяли, че Снежния човек изглежда така страховито, инстинктивно застанаха зад Тенсинг. Той обаче продължи непоколебимо напред, събра ръце пред лицето си, поклони се и ги поздрави с мисловна енергия и с малкото думи, които знаеше на техния език.
Изминаха две или три безкрайни минути, преди споменът за посещението на ламата от преди няколко месеца да изплува в първобитните мозъци на йетите. Когато ги разпознаха, те не станаха по-любезни, но все пак спряха да размахват боздуганите си на сантиметри от главите на пришълците.
— Къде е Грр-импр? — попита Тенсинг.
Поведоха ги към селото с ръмжене и без да ги изпускат от очи. Ламата установи със задоволство, че за разлика от предишния път, воините бликаха от енергия, а в селото се разхождаха здрави на вид женски и деца. Забеляза, че езиците им вече не бяха морави и че белезникавата козина, която ги покриваше от главата до петите, вече не бе същата непробиваема кора от мръсотия. Някои от женските изглеждаха сравнително чисти и като че ли дори бяха попригладили козината си, което доста го учуди, защото не знаеше нищо за женското кокетство.
В селото нямаше промяна: същата купчина бърлоги и подземни пещери в кората от вкаменена лава, съставляваща по-голямата част от терена. Тази кора бе покрита с тънък слой сравнително плодородна пръст и тя, благодарение на топлината и влагата в долината, осигуряваше храната на йетите и на единствените им домашни животни чегно. Заведоха ги право при Грр-импр.
Магьосницата беше грохнала съвсем. Тя беше достатъчно стара още при първата им среща, но сега сякаш бе навършила хиляда години. И докато останалите изглеждаха по-здрави и чисти от преди, при нея бе точно обратно: беше се превърнала в шепа изкривени кокали, покрити с мазна козина. По ужасяващото й лице се стичаха секрети от носа, очите и ушите. Вонята на мръсотия и разлагаща се плът, която се носеше от нея, беше толкова непоносима, че дори Тенсинг, с дългата си лечителска практика, едва я издържаше. Разбраха се по телепатия и с малкото обши думи, които знаеха.
— Виждам, че твоят народ е оздравял, почитаема Грр-импр.
— Лилава вода — забранена. Който я пийне — бой — отвърна кратко тя.
— Цярът май е по-страшен от болестта — усмихна се монаха.
— Болест — няма — повтори старицата, недокосната от иронията на ламата.
— Много се радвам. Родиха ли се нови деца?
Тя показа с пръсти, че имат две бебета и добави на своя език, че са здрави. Тенсинг тълкуваше без усилие образите, които се оформяха в съзнанието й.
— Кои са тези с теб? — изръмжа тя.
— Единият го познаваш — Дил Бахадур: монахът, който разкри отровата във водите на лилавия извор. Другите двама също са приятели и идват много отдалеч, от друг свят.
— За какво?
— Дошли сме да те помолим най-почтително за помощ, уважаема Грр-импр. Нуждаем се от твоите воини, за да спасим един крал, отвлечен от разбойници. Ние сме само трима, плюс едно момиче, но с твоите бойци, може би ще успеем да ги надвием.
Старицата схвана по-малко от половината от неговата реч, но се догади, че монахът търси отплата за сторената преди време услуга. Той искаше да използва нейните воини. Предстоеше му някаква битка. Идеята не й хареса, главно защото от десетилетия се стремеше да държи под контрол безумната агресивност на йетите.
— Бойци бият: бойци загиват. Село без бойци: също загине — обобщи тя.
— Да, услугата, която искам от теб е огромна, почитаема Грр-импр. Може би битката ще бъде опасна. Не мога да гарантирам за живота на твоите воини.
— Грр-импр, умира — изфъфли старицата, удряйки се в гърдите.
— Знам, Грр-импр — каза Тенсинг.
— Грр-импр умре: стане много лошо. Ти излекува Грр-импр: ти вземе бойци — предложи тя.
— Не мога да те излекувам от старостта, почитаема Грр-импр. Твоето време на този свят е изтекло, тялото ти е уморено и духът ти иска да си иде. В това няма нищо лошо — обясни монахът.
— Тогава няма бойци — отсече тя.
— Защо се боиш да умреш, почитаема стара жено?
— Грр-импр: нужна. Грр-импр нарежда: йети слушат. Грр-импр мъртва: йети се сбият. Йети убиват йети и край — заключи тя.
— Разбирам, не можеш да си отидеш от този свят, защото се боиш, че народът ти ще пострада. Няма ли кой да те замести?
Тя тъжно отрече с глава. Тенсинг разбра от какво се страхува магьосницата: че след смъртта й йетите, сега вече здрави и енергични, ще започнат отново да се избиват помежду си, както преди, докато напълно изчезнат от лицето на земята. В продължение на няколко поколения тези полухора бяха живели благодарение на нейното мъжество и познания: тя беше тяхната строга, справедлива и мъдра майка. Те й се подчиняваха сляпо, защото вярваха, че притежава свръхестествени способности; без нея племето щеше да загине. Ламата затвори очи и в продължение на няколко минути съзнанието и на двамата остана пусто. Когато отново отвори клепачи, Тенсинг обяви плана си на висок глас, за да го разберат и Надя, и Александър.
