— Може би не е нужно да го казваш — усмихна се Тенсинг.
Александър реши да използва оставащите часове на деня, за да подготви пътя за следващия ден. Най- напред трябваше да се увери, че с двете си въжета, всяко дълго по петдесет метра, ще успее да слезе. Прекара половин час, обяснявайки на другите основните принципи на екипа, от поставянето на седалката, с която щяха да се спускат, до движенията за отпускане и притягане на въжето. Второто въже служеше за безопасност. Той нямаше нужда от него, но за момичетата щеше да е абсолютно необходимо.
— Сега ще се спусна до издатината и оттам ще премеря колко остава до долу — заяви той, докато завързваше въжето и обуваше сбруята.
Всички наблюдаваха с огромен интерес движенията му, с изключение на Надя, която не смееше да погледне към пропастта. Уменията на Александър изглеждаха невероятни на Тенсинг, който цял живот се бе катерил по хималайските хребети като коза. Той огледа с удивление здравото и леко въже, металните куки, предпазните препаски, остроумната комбинация от колани. Видя с възхищение как младежът им махна за сбогом и скочи в празното пространство, увиснал на сбруята. С крака се оттласкваше от отвесния скат, а с ръце отпускаше въжето, така че постепенно слизаше с три до пет метра, без видимо напрежение. За по- малко от пет минути достигна издатината на склона. Отгоре изглеждаше съвсем малък. Престоя там половин час, мерейки височината до долу с второто въже, което бе увил около кръста си. После се изкачи с повече усилия, отколкото на слизане, но без особени затруднения. Горе го посрещнаха с ръкопляскане и радостни възгласи.
— Може да стане, учителю Тенсинг, терасата е широка и здрава, ще побере и мен, и петте момичета. Въжето стига до долу и мисля, че ще успея да ги науча как да се оправят със сбруята. Има само един проблем — каза Александър.
— Какъв?
— На терасата ще са ми нужни и двете въжета, защото те не могат да слизат без предпазно въже. Едното се използва за закачване на седалката, а второто се застопорява на скалата със специален механизъм, който вече съм поставил, и който ще ми помогне да ги сваля една по една. Това е абсолютно необходима мярка за сигурност в случай, че изтърват първото въже или по някаква причина системата откаже. Те нямат опит и няма да успеят без второ въже.
— Разбирам, но нали въжетата са две. Какъв е проблемът?
— Ще ги използваме, за да стигнем до терасата. После вие ще ги отпуснете отгоре, за да ги закрепя аз долу и да сляза с момичетата до подножието на ската. Но после как ще се върна, след като и двете въжета са на терасата? Не мога да изкача отвесната стена без опора. Един опитен алпинист би го направил за няколко часа, но аз не се смятам за такъв. С една дума трябва ни трето въже — обясни Александър.
— Или тънка връв, с която да издърпаме едно от въжетата от терасата дотук — каза Дил Бахадур.
— Точно така.
Но те нямаха под ръка петдесетметрова връв. Първата им мисъл бе, разбира се, да нарежат дрехите си на ленти, но си дадоха сметка, че ако останеха полуголи при тези температури, щяха да умрат от студ. А момичетата бяха само по тънки копринени саронги и къси елечета. Тенсинг се сети за кълбетата връв от кожа на як във високопланинското им убежище, но то беше прекалено далеч, за да отидат да ги вземат.
Междувременно слънцето бе залязло и небето започваше да придобива цвят на индиго.
— Много е късно. Мисля, че е време да си осигурим що-годе удобно пренощуване. Утре може би ще ни хрумне някакъв изход — каза ламата.
— Връвта, която ни е нужна, не трябва да е много здрава, нали? — попита Пема.
— Не, но трябва да е дълга. Ще я използваме само за изтегляне на въжетата — отвърна Александър.
— Според мен не е невъзможно… — продължи тя.
— Как? С какво?
— Ние имаме дълги коси. Бихме могли да ги отрежем и да ги сплетем.
Върху всички лица се изписа огромно удивление. Момичетата вдигнаха ръце и погалиха дългите си до кръста коси. В Забраненото кралство ножицата никога не докосваше женската коса — тя се смяташе за най-важния белег за красота и женственост. Девойките я носеха разпусната и я парфюмираха с мускус и жасмин; омъжените я мажеха с бадемово масло и оформяха с плитките си сложни прически, в които забождаха за украса сребърни пръчици, тюркоази, кехлибар и корали. Само монахините се отказваха от косите си и цял живот ходеха с остригани глави.
— Може би всяка от нас ще успее да направи двайсетина тънки плитки. Умножено по пет, това прави сто плитки. Ако са дълги, да речем, по петдесет сантиметра, ще разполагаме с петдесет метра коси. От моята глава навярно ще излязат двайсет и четири плитки, така че дори ще ни останат — обясни Пема.
— И аз имам коса — намеси се Надя.
— Много е къса, не вярвам да послужи — отбеляза Пема.
Едно от момичетата зарида безутешно. Да отреже косата си? Това беше прекалено голяма жертва, не биваше да искат подобно нещо от нея, проплака тя. Пема седна до девойката и започна кротко да я убеждава, че животът им и спасението на краля са много по-важни от една коса така или иначе пак щеше да порасне.
— А докато порасне, как ще се показвам пред хората? — изхлипа момичето.
— С огромна гордост, защото ще си спомогнала за избавлението на страната ни от Сектата на Скорпиона — отговори й Пема.
Докато принцът и Александър търсеха корени и сухи животински изпражнения, за да стъкмят малък огън, който да ги топли през нощта, Тенсинг прегледа Надя и намести превръзките й. Беше много доволен: макар и малко натъртено все още, рамото беше здраво и Надя не усещаше болка.
Пема използва швейцарското ножче на Александър, за да си отреже косата. Дил Бахадур извърна поглед смутен: това действие му се стори прекалено съкровено, едва ли не болезнено. Колкото повече копринени кичури падаха, толкова по-ясно се очертаваше дългото и крехко вратле на девойката, хубостта й се променяше и Пема заприлича на момче.
— Сега мога да тръгна да прося като монахиня — засмя се тя, сочейки туниката на принца, с която беше облечена, и главата си, върху която тук-там стърчаха неотрязани косъмчета.
Останалите момичета поеха ножчето и започнаха да се стрижат една друга. После седнаха в кръг и сплетоха тънка, черна и лъскава връв, с дъх на мускус и жасмин.
Починаха си, доколкото условията в тесния скален заслон им позволяваха. В Кралството на Златния дракон физическият контакт между хора от различен пол не беше приет, освен при децата, но тази нощ им се наложи да пренебрегнат забраната, защото беше много мразовито и нямаха други завивки, освен дрехите на гърба си и двете кожи от як. Тенсинг и Дил Бахадур бяха живели сред върховете и понасяха студа много по-леко. Освен това бяха навикнали на лишения, така че отстъпиха на момичетата кожите и по-големи дажби храна. Александър последва примера им, макар че червата му свиреха от глад — не можеше да падне по-долу от другите мъже. Дори разпредели между всички смачканото парче шоколад, което откри на дъното на раницата си.
Разполагаха с много малко гориво и трябваше да поддържат огъня съвсем слаб, но дори така пламъците им осигуряваха известна безопасност. Поне щяха да държат настрана белите тигри и леопардите, които обитаваха тия планини. Стоплиха вода в една паница и приготвиха чая с лой и сол, което им помогна да понесат суровите нощни условия.
Заспаха сгушени като малки животинки, топлейки се един друг, а скалната цепнатина, в която се бяха приютили, им пазеше завет от вятъра. Дил Бахадур не посмя да се намести близо до Пема, както му се искаше, защото се боеше от подигравателния поглед на своя учител. Сети си, че е пропуснал да й съобщи, че кралят е негов баща и че не е обикновен монах. Моментът му се бе сторил неподходящ, но от друга страна чувстваше, че този пропуск е равносилен на лъжа. Александър, Надя и Бороба легнаха плътно прегърнати и спаха дълбоко, докато първият лъч на зората не огря хоризонта.
Тенсинг отправи първата сутрешна молитва и всички повториха няколко пъти в хор Ом мани падме хум. Те не се кланяха на някакво божество — Буда беше обикновен човек, постигнал просветление или висшата степен на проницателност — молитвите им се отправяха като лъчи положителна енергия към безбрежното
