пространство и към духа, повелител на всяко живо създание. Александър, отраснал в семейство на агностици, които не вярваха в никаква религия, не спираше да се удивлява на това, че в Забраненото кралство дори на най-ежедневните действия се придаваше божествен смисъл. В тази страна религията беше начин на живот; всеки човек бдеше над своя вътрешен Буда. С изненада се чу да припява свещената мантра с истинско въодушевление.
Ламата благослови храната и я раздаде, докато Надя обикаляше с двете купички горещ чай.
— Изглежда ни чака хубав, слънчев и безветрен ден — обяви Тенсинг, загледан в небето.
— Ако почитаемият учител е съгласен, навярно бихме могли да започнем час по-скоро, защото пътят до долината ще бъде дълъг — предложи Пема.
— Мисля, че с малко късмет, за по-малко от час ще се бъдете долу — каза Александър, подготвяйки екипа си.
Малко след това спускането започна. Александър навлече сбруята и след няколко минути кацна като паяк на терасата, която стърчеше над пропастта по средата на отвесния скат. Пема изрази желание първа да го последва. Дил Бахадур изтегли въжето и постави седалката на Пема, като й обясни още веднъж как действат куките.
— Трябва да се отпускаш постепенно. Ако възникне проблем, не се плаши, аз ще те придържам с второто въже, докато възстановиш ритъма, нали разбра? — попита я той.
— Може би е по-добре да не гледаш надолу. Ние ще те подкрепяме с мисъл — добави Тенсинг и отстъпи няколко крачки, за да се съсредоточи и да изпрати мисловна енергия към Пема.
Дил Бахадур прекара през кръста си въжето, закрепено с метален карабинер за една цепнатина в скалата, и даде знак на Пема, че е готов. Тя се пристъпи към бездната и се усмихна, за да прикрие ужаса, който я обземаше.
— Дано се видим отново — прошепна Дил Бахадур, но не посмя да й каже нищо повече, от страх да не издаде любовния порив, който го задушаваше, още откакто я бе видял за първи път.
— Дано. Ще се моля и ще поднеса дарове за избавлението на краля… Пази се — отвърна тя развълнувана.
Пема затвори за кратко очи, повери душата си на небето и се хвърли в пропастта. Няколко метра падаше като камък, докато успя да овладее опъваното от куката въже. След като схвана как става това и доби ритъм, тя започна да се спуска все по-уверено. Отблъскваше се с крака от скалите и се засилваше. Туниката й се вееше във въздуха и отгоре приличаше на прилеп. По-рано, отколкото очакваше чу гласа на Александър да й казва, че й остава още малко.
— Браво! — възкликна младежът, когато я пое.
— Това ли е беше? Тъкмо взе да ми харесва и свърши — отвърна тя.
Терасата беше толкова тясна и издадена, че един по-силен вятър би нарушил равновесието им, но така както бе обявил Тенсинг, времето беше на тяхна страна. Отгоре изтеглиха сбруята и я поставиха на следващата девойка. Тя беше безкрайно уплашена, не притежаваше куража на Пема, но ламата прикова в нея хипнотичните си очи и успя да я успокои. Четирите момичета слязоха едно по едно, без особени затруднения, защото всеки път, когато засядаха или се отпускаха. Дил Бахадур ги подкрепяше с осигурителното въже. Когато всички се събраха върху тясната площадка, никой не смееше да помръдне, защото опасността да полетят в бездната беше огромна. Александър бе предвидил тази мъчнотия и предишния ден бе забил няколко куки, за които да се задържат. Вече бяха готови да предприемат следващата част от спускането.
Дил Бахадур хвърли двете въжета, с чиято помощ Александър повтори операцията от терасата до края на пропастта. Този път нямаше кой да поеме Пема долу, но тя бе придобила увереност и се спусна без колебание. Малко след това я последваха и нейните другарки.
Александър им махна за сбогом и пожела от все сърце четирите толкова крехки на вид момичета в празнични дрехи, с позлатени сандали на краката, предвождани от приятелката си в монашеско расо, да успеят да намерят пътя до най-близкото село. Погледа ги как се отдалечават по хълма надолу към долината, докато се превърнаха в малки точки и накрая съвсем изчезнаха. Кралството на Златния дракон разполагаше с много ограничен брой пътища за превозни средства, част от които при обилни валежи или снежни бури ставаха непроходими, но по това време на годината нямаше подобни препятствия. Ако момичетата успееха да се доберат до един от тях, със сигурност щеше да се намери кой да ги прибере.
Александър направи знак на Дил Бахадур и той спусна дългата връв от черни коси със завързан накрая камък. След кратка борба, докато я насочи, плитката падна върху издатината и Алекс я пое. Нави едно от въжетата и го окачи на кръста си, после завърза второто за плитката и им махна да го изтеглят. Дил Бахадур започна да дърпа внимателно и когато единият край на въжето стигна до върха на склона, той го хвана, завърза го за една кука и Алекс пое нагоре.
16
Войниците йети
След като се увериха, че Пема и другите момичета вървят към долината, ламата, принцът, Александър, Надя и Бороба поеха нагоре към върховете. Колкото повече се изкачваха, толкова по-осезателно усещаха студа. На няколко пъти им се наложи да използват дългите тояги на монасите, за да прескачат тесни оврази. Тези импровизирани мостове се оказаха по-сигурни и здрави, отколкото изглеждаха на пръв поглед. За Александър, свикнал да пази равновесие на голяма височина, покрай катеренето из планините с баща си, не беше проблем да стъпи върху тоягата и да скочи на другия бряг, където го очакваше яката ръка на Тенсинг, който оглавяваше редицата, но Надя не би посмяла да го направи дори да беше здрава, камо ли с едно изкълчено рамо. Дил Бахадур и Александър опъваха здраво въже между двата бряга на урвата, а Тенсинг хващаше Надя под едната си ръка, като пакет, и храбро я пренасяше отсреща. Смятаха, че въжето ще му бъде от полза, в случай че се подхлъзне, но той се придвижваше така умело, че двете момчета не усещаха дори леко подръпване, докато минаваше: монахът едва докосваше въжето. Залюляваше се за миг върху тоягите, сякаш се носеше във въздуха, и още преди Надя да е изпаднала в паника, вече беше от другата страна.
— Може би греша, почитаеми учителю, но ми се струва, че това не е посоката към Чънтан дзун — обади се принцът няколко часа по-късно, когато спряха за кратка почивка и да сварят чай.
— Обичайният път би ни отнел навярно няколко дни, а разбойниците имат преднина. Добре е да хванем по-пряка пътека… — отвърна Тенсинг.
— Тунелът на йетите! — възкликна Дил Бахадур.
— Мисля, че няма да ни е излишна малко помощ, за да се опълчим срещу Сектата на Скорпиона.
— И моят почитаем учител смята да я поиска от йетите?
— Може би…
— С всичкото ми уважение, учителю, но според мен йетите имат по-малко мозък и от тази маймуна — продължи принцът.
— В такъв случай сме добре, защото Бороба има толкова мозък, колкото и ти — прекъсна го обидено Надя.
Александър се стремеше да следи разговора и да улавя образите, които се оформяха по телепатичен път в съзнанието му, но не беше съвсем сигурен за какво говорят.
— Добре ли разбрах? За йети ли говорехте? За отвратителния Снежен човек? — попита той.
Тенсинг кимна в знак на потвърждение.
— Професор Людовик Льоблан го е търсил дълги години из Хималаите и е стигнал до заключението, че той не съществува, че е само легенда — каза Александър.
— Кой е този професор? — поиска да разбере Дил Бахадур.
— Един враг на моята баба Кейт.
— Може би не е търсил, където трябва… — предположи Тенсинг.
Перспективата да видят Снежния човек се стори на Надя и на Александър не по-малко привлекателна от невероятната им среща със Зверовете в приказния златен град в Амазония. Тамошните праисторически същества биваха сравнявани с противния Снежен човек заради огромните следи, които оставяха, и заради загадъчното им държание. И за Зверовете се говореше, че били мит, но те ги бяха видели със собствените си очи.
