заключението, че чужденците са малко особени хора, с необясними маниери, но че е по-добре да не губи сили в опити да ги изучава, достатъчно беше да ги приема.
Междувременно беше започнало да се стъмва и се наложи да спрат и да си направят малък лагер на една от скалистите тераси на склона. Нямаха търпение да стигнат до манастира, но разбираха, че е налудничаво да продължат да се изкачват само на светлината на фенерите си.
Кейт беше изтощена. Към усилието от пътуването се прибавяха височината, към която не беше привикнала, и кашлицата, която не й даваше мира. Крепеше я само желязната й воля и надеждата, че горе ще намерят Александър и Надя.
— Може би е излишно да се безпокоите, бабче. Вашият внук и Надя са на сигурно място, с принца и Тенсинг няма да им се случи нищо лошо — успокояваше я Пема.
— Горе, изглежда, е станало нещо доста страшно, за да бягат така тия разбойници — отвърна Кейт.
— Те споменаха нещо за проклятието на Златния дракон и че ги преследвали някакви дяволи. Мислите ли, че в тези планини има демони, бабче? — попита момичето.
— Не вярвам в подобни дивотии, дете — отвърна Кейт, примирена, че всички в тази страна я наричаха „бабче“.
Нощта се проточи безкрайно, но никой не можа много да спи. Войниците приготвиха скромна закуска от солен чай с лой, ориз и сухи зеленчуци с вид и цвят на подметка. После продължиха похода. Кейт не изоставаше, въпреки своите шейсет и пет години и съсипаните си от тютюневия дим дробове. Генерал Мияр Кунлун не продумваше, нито я поглеждаше, от страх да не срещне проницателните й сини очи, но във воинското му сърце започваше да се заражда неудържимо възхищение. Отначало я ненавиждаше и всячески се стремеше да се отърве от нея, но след няколко дни престана да я смята за невъзможна старица и започна да изпитва уважение към нея.
Останалата част от изкачването не донесе нови изненади. Когато най-сетне се добраха до укрепения манастир, помислиха, че няма никого. Над древните руини тегнеше абсолютна тишина. Внимателно, с оръжие в ръка, генералът и войниците тръгнаха напред, следвани отблизо от двете жени. Така прекосиха една по една обширните зали, докато стигнаха до последната, на чийто праг им се изпречи монах-великан, стиснал в ръка две свързани с верига тояги. Със сложна танцова стъпка той вдигна оръжието си и преди групата да успее да реагира, уви веригата около врата на генерала. Войниците замръзнаха, напълно объркани, а шефът им риташе във въздуха, между внушителните ръчища на монаха.
— Почитаеми учителю Тенсинг! — извика Пема, щастлива, че го вижда.
— Пема? — попита той.
— Аз съм, почитаеми учителю! — отвърна тя и добави сочейки военния: — Може би трябва да пуснете почитаемия генерал Мияр Кунлун…
Тенсинг го постави внимателно на пода, свали веригата от врата му и се поклони в знак на уважение, събрал ръце на височината на челото си.
— Тампо качи, почитаеми генерале — поздрави го то.
— Тампо качи. Къде е кралят? — отговори генералът като опъваше мундира си и се стремеше да потисне възмущението си.
Тенсинг се отдръпна и новодошлите влязоха в обширното помещение. Половината таван бе паднал преди години, а останалата част едва се крепеше, на една от външните стени зееше огромна дупка и оттам навлизаше бледата дневна светлина. Облакът, забулил върха на планината, създаваше сумрачна атмосфера, в която всичко изглеждаше размито, като картини от някакъв сън. Между развалините се вееха остатъци от изпокъсан стенен килим, а на пода стоеше изящна статуя на облегнатия Буда, останала по чудо невредима, сякаш изненадана в пълния си покой.
Тялото на краля бе положено върху импровизирана маса, а край него горяха половин дузина лоени свещи. Полъх от студения като кристал въздух люлееше пламъка на свещите в златистата мъгла. Пилотът герой от Непал, който бдеше край трупа, не помръдна при влизането на военните.
На Кейт Колд й се стори, че присъства на заснемането на филм. Сцената беше нереална: зала в развалини, обгърната от лека като памук мъглявина, отломки от столетни статуи и натрошени колони по земята, преспи от сняг и слана по неравния под. Героите бяха не по-малко неестествени от обстановката: монахът великан, с тяло на монголски воин и лице на светец, на чието рамо се люлееше маймунката Бороба, строгият генерал Мияр Кунлун, неколцина войници и пилотът, всичките в униформа, сякаш попаднали тук по погрешка, и накрая кралят, който дори в смъртта си налагаше своето ведро и достойно присъствие.
— Къде са Александър и Надя? — попита писателката с последни сили.
19
Принцът
Александър вървеше пръв, водейки се по видеото и GPS-а, защото принцът така и не разбра как действат, а време за уроци нямаше. Алекс не беше много вещ в използването на подобни уреди, да не говорим, че този тук беше най-съвременен модел, разпространен само в американската армия, но имаше представа от модерните технологии и с лекота се справи и сега.
Дил Бахадур бе прекарал двайсет години от живота си в подготовка за мига, когато щеше да прекоси лабиринта от врати в подземието на двореца, ще прекрачи прага на Последната порта и ще преодолее едно по едно препятствията, с които бе осеяно Свещеното пространство. Беше наизустил указанията, но разчиташе че, ако паметта му изневереше, баща му ще му помогне, докато успее да се оправи сам. А ето че сега се налагаше да се изправи пред изпитанието чрез съветите на своя учител Тенсинг и с новите си приятели Надя и Александър. Отначало гледаше с недоверие на малкия екран в ръката на Александър, но си даде сметка, че той наистина ги води към правилната врата. Нито веднъж не сбъркаха посоката, нито отвориха погрешен вход и така се озоваха пред залата със златните лампи. Този път пред Последната порта нямаше охрана. Раненият от сините разбойници лостови, както и трупът на неговия другар, бяха отнесени, ала не бяха заменени от друг патрул, а кръвта по пода беше измита до последната капка.
— Не е истина! — извикаха Надя и Александър в един глас при вида на великолепната врата.
— Сега следва да завъртим скъпоценните ясписи. Ако сгрешим, системата ще засече и няма да ни позволи да влезем — предупреди ги принцът.
— Само трябва да погледнем какво точно е направил кралят. Всичко е записано на видеото — каза Александър.
Пускаха записа два пъти, за да бъдат напълно сигурни, след което Дил Бахадур завъртя четирите ясписа, издялани във формата на лотос. Не се случи нищо. Затаили дъх, тримата чакаха и брояха секундите. Изведнъж двете крила на вратата се раздвижиха бавно.
Озоваха се в кръглата стая с девет еднакви врати и Александър застана върху нарисуваното на пода око, както бе направил Текс Армадильо няколко дни преди това, разпери ръце и се завъртя на четирийсет и пет градуса. Дясната му длан посочи вратата, която трябваше да отворят.
Разнесе се хор от стенания, който ги накара да настръхнат, лъхна ги миризма на гроб и разлагаща се плът. Не се виждаше нищо, навсякъде цареше непрогледен мрак.
— Аз ще вървя пръв: нали се предполага, че моето животно-тотем, ягуарът, вижда и на тъмно — самопредложи се Александър и прекрачи прага, следван от своите приятели.
— Виждаш ли нещо? — попита го Надя.
— Нищо — призна си Александър.
— Тогава е по-добре човек да има по-скромно животно от ягуара за тотем. Като хлебарката, например — засмя се нервно Надя.
— Може би няма да е зле да използваме фенерчето ти… — обади се принцът.
Александър се почувства като глупак: беше забравил напълно, че фенерчето и швейцарското ножче са в джоба на якето му. Светнаха и видяха, че се намират в някакъв коридор. Тръгнаха колебливо напред към вратата в дъното. Отвориха я с безкрайна предпазливост. Тук вонята беше още по-нетърпима, но някакво бледо сияние им позволяваше да виждат. Оказаха се заобиколени от човешки скелети, които висяха от тавана и се полюшваха от течението, потраквайки зловещо с кости, а под краката им се гърчеше гнуснаво кълбо от живи змии, Александър извика и понечи да отстъпи, но Дил Бахадур го задържа за ръката.
— Това са много стари кости, поставени тук преди много векове, за да обезкуражават натрапниците —
