просто трябваше да продължават напред. Въздухът беше разреден и около тях се носеше фин прах, който изглеждаше златист на светлината на окачените на тавана малки светилници. От записа ставаше ясно, че кралят е преминал оттук бързо и без колебание, но това не означаваше, че мястото е безопасно: можеха да се натъкнат на незаписани от видеото капани.
Тримата навлязоха в коридора и се заоглеждаха — нямаха представа откъде ще се появи заплахата, знаеха само, че не бива да се разсейват нито за секунда. Едва направили няколко крачки, те усетиха, че стъпват върху нещо меко. Сякаш вървяха по опънато платнище, което се огъваше от тежестта на телата им.
Дил Бахадур закри устата и носа си с туниката и отчаяно замаха на приятелите си да го следват, без да спират: току-що бе разбрал, че под краката им всъщност има система от мехове. Прахът, който бяха забелязали на влизане, бликваше от дупките на пода при всяка тяхна стъпка. След няколко секунди въздухът така се сгъсти, че и на трийсет сантиметра не се виждаше нищо. Обзе ги неудържимо желание да кашлят, но те го потискаха доколкото можеха, за да не поглъщат цели шепи прах. Единственото решение бе да се опитат да стигнат до изхода възможно най-бързо. Хукнаха напред, стремейки се да сдържат дъха си, макар че при този дълъг коридор това изглеждаше невъзможно. Страхуваха се да не е някаква смъртоносна отрова, но решиха, че след като кралят е минавал често оттук, едва ли е така.
Надя беше добра плувкиня, защото бе отрасла край Амазонка, където животът протича на реката, и можеше да издържа повече от минута под вода. Това й помогна да сдържи дъха си по-добре от нейните приятели, но въпреки това се наложи да си поема на няколко пъти въздух. Даде си сметка, че Александър и Дил Бахадур са се нагълтали много повече със странния прах от нея. С няколко скока тя стигна до края на коридора, отвори единствената налична врата и дръпна двете момчета към прага.
Без да мислят за опасностите, които следващата стая навярно криеше, тримата приятели излетяха от коридора и изпопадаха един върху друг полузадушени, поемайки дъх с пълни гърди и опитвайки се да изтупат полепналия по дрехите им прах. На видеото не се появи нищо заплашително: кралят бе преминал през това помещение също така уверено, както и през коридора. Надя, която беше в по-добро състояние от момчетата, им даде знак да не мърдат, докато тя огледа мястото.
Залата беше ярко осветена и въздухът изглеждаше нормален. Имаше няколко врати, но екранът сочеше недвусмислено коя от тях да отворят. Девойката направи няколко крачки, но усети, че трудно фокусира погледа си: пред очите й играеха хиляди точки, черти и геометрични фигури в крещящи цветове. Протегна ръце и се опита да запази равновесие. Върна се назад и установи, че Александър и Дил Бахадур също се олюляват.
— Чувствам се ужасно — изхриптя Александър и се отпусна на пода.
— Отвори очи, Ягуар! — разтърси го Надя. — Този прах действа като отварата, която ни дадоха индианците в Амазония. Помниш ли как ни налетяха видения?
— Халюциногенно вещество? Мислиш, че сме дрогирани?
— Какво е халюциногенно вещество? — попита принцът: той се държеше на крак само благодарение на самоконтрола, който винаги упражняваше върху тялото си.
— Да, така мисля. Вероятно всеки от нас ще вижда нещо различно. Не това, което е в действителност — обясни Надя, подкрепяйки приятелите си, за да им помогне да продължат, без да подозира, че след няколко секунди и тя ще да попадне под адското въздействие на наркотика.
Въпреки предупреждението на момичето, никой от тях не предполагаше каква ужасната сила крие златистият прах. Първият симптом бе, че потъват в някакъв психеделичен лабиринт от цветове и бляскави фигури, които се движеха с шеметна скорост. С огромно усилие успяваха да държат очите си отворени и да продължат с препъване напред, като непрекъснато се питаха как ли е преодолявал кралят този опиат. Усещаха, че напускат света и действителността, сякаш умират, и не можеха да сдържат мъчителните си стенания. Междувременно бяха стигнали до следващата зала, която се оказа много по-обширна от предишните. Като видяха какво има там, те изкрещяха от ужас, макар че част от разсъдъка им повтаряше, че образите са само плод на въображението.
Бяха попаднали в ада, чудовища и демони налитаха към тях, като глутница диви зверове. Навсякъде наоколо се мяркаха разкъсани тела, изтезания, кръв и смърт. Не чуваха нищо друго, освен ужасяващ хор от степания и гробовни гласове, които ги викаха по име, като изгладнели призраци.
Александър ясно видя майка си в ноктите на могъща и застрашителна черна граблива птица. Протегна ръце да я откопчи, но в същия мит това изчадие на смъртта разкъса главата на Лайза Колд. Дълбоко от гърдите на Алекс се изтръгна вик.
Надя се видя да се олюлява, едва пазейки равновесие, върху тясна греда на последния етаж на един от небостъргачите в Ню Йорк, които бе посетила с Кейт. В краката й, на стотици метра по-надолу, всичко изглеждаше залято с горяща лава. Смъртоносен световъртеж завладя съзнанието й, заличавайки способността й да разсъждава, докато гредата се накланяше все повече и повече. В ушите й прозвуча фаталният изкусителен зов на бездната.
Дил Бахадур, от своя страна, почувства, че духът му излита, прекосява небето като мълния и стига до руините на укрепения манастир точно в мига, когато баща му издъхваше в ръцете на Тенсинг. Веднага след това орда от кръвожадни същества се нахвърли пред очите му върху беззащитното Кралство на Златния дракон. И той стоеше помежду им гол и уязвим, съвършено сам.
Виденията им бяха различни, но всичките до едно ужасяващи, защото въплъщаваха онова, от което те най-много се бояха, най-страшните им спомени, кошмари и слабости. Беше нещо като лично пътешествие до забранените пространства на собственото им съзнание. Но това пътешествие при тях премина много по- леко, отколкото при Текс Армадильо и войните на Скорпиона, тъй като тримата младежи имаха добри души и на плещите им не тежаха поредица от най-долни престъпления.
Пръв дойде на себе си принцът — ненапразно се бе упражнявал дълги години как да владее разума и тялото си. С огромна мъка той се изтръгна от пагубните образи, които го нападаха, и направи няколко крачки из стаята.
— Всичко, което виждаме е илюзия — обади се той, хвана приятелите си за ръка и насила ги повлече към изхода.
Александър не успяваше да фокусира погледа си върху указанията на екрана, но прояви достатъчно разум, за да забележи, че на видеото не се вижда нищо друго, освен празна стая, следователно Дил Бахадур беше прав и сатанинските сцени бяха просто плод на собственото му въображение. Подкрепяйки се един друг, тримата седнаха да починат за миг, докато се успокоят и потиснат ужасяващите наркотични видения, макар че не успяха да ги прогонят напълно. Вдъхвайки си взаимно кураж, те отново се изправиха на крака. Кралят се бе насочил към вярната врата, наглед без да изпита нищо от онова, което ги моряха в момента. Решиха, че по всяка вероятност той се бе научил да не вдишва от опияняващия прах или разполагаше с някаква противоотрова. Във всеки случай на записа монархът не изглеждаше засегнат от психологическите терзания, които ги измъчваха сега.
В последната, най-просторната от всички, стая от охранителния лабиринт пред Златния дракон, демоните и зашеметяващите сцени изведнъж изчезнаха и бяха заменени от приказен пейзаж. Неразположението от наркотика отстъпи място на необяснима еуфория. Тримата се почувстваха леки, силни, непобедими. Под топлата светлина на стотици лоени светилници пред погледа им се появи градина, забулена от нежна розова омара, която струеше от пода и се издигаше до короните на дърветата. Хор от ангелски гласове галеше слуха им и всичко наоколо ухаеше силно на диви цветя и тропически плодове. Таванът бе изчезнал и над тях просветна небето като при залез-слънце, в което се рееха птици в ярко оперение. Те разтъркаха очи с недоверие.
— Това също е нереално. Сигурно сме още дрогирани — прошушна Надя.
— Всички ли виждаме едно и също? Аз виждам парк — добави Александър.
— Аз също — обади се Надя.
— И аз. Ако и тримата виждаме едно и също, не става дума за видения. Това е клопка, може би най- опасната от всички. Предлагам да не докосваме нищо и да преминем бързо… — предупреди ги Дил Бахадур.
— Значи не сънуваме? Това прилича на Райската градина — продължи Александър, все още леко замаян от златистия прах в предишната зала.
