Александър благодари трогнат на своя приятел за подаръка и го сложи в джоба на ризата си.
— Златният дракон се е стопил при експлозията на хеликоптера. Това е огромна загуба, защото нашият народ вярва, че статуята пази границите и поддържа благоденствието на нацията — каза генерал Кунлун.
— Може би не статуята, а мъдростта и благоразумието на вашите управници са опазили страната — обади се Кейт, побутвайки скрито своето парче шоколадова торта към леопарда, който само го подуши, сбърчи отвратено муцуна и отново се отпусна до Надя.
— Как ще убедим народа да вярва на младия крал Дил Бахадур като не разполага със свещения дракон? — запита генералът.
— С цялото ми уважение, почитаеми господин генерал, много е възможно народът ви скоро се сдобие с нова статуя — каза писателката, която най-сетне се бе научила да говори според правилата за учтивост в тази страна.
— Дали почитаемото бабче би желало да обясни какво има предвид? — намеси се Дил Бахадур.
— Един мой приятел навярно ще бъде в състояние да реши проблема — отговори Кейт и взе да обяснява плана си.
След няколко часа борба с примитивната телефонна компания на Забраненото кралство, писателката успя да се свърже лично с Исак Розенблат в Ню Йорк, за да го попита дали може да изработи подобен дракон въз основа на четири полароидни снимки, няколко малко мъгляви видеоизображения и подробното описание, което разбойниците на Скорпиона бяха дали, с надеждата местните власти да проявят милост към тях.
— Искаш от мен изработя златна статуя? — попита крещейки от другия край на планетата добрият Исак Розенблат.
— Да, горе-долу с размерите на куче, Исак. Освен това, върху него трябва да се инкрустират няколкостотин скъпоценни камъка, включително диаманти, сапфири, изумруди и, на всяка цена, чифт еднакви рубини-звезди за очи.
— За Бога, момиче, кой ще плати за всичко това?
— Един Колекционер, чийто офис се намира много близо до твоя, Исак — отвърна Кейт Колд, примряла от смях.
Писателката беше много горда с идеята си. Беше поръчала да й изпратят от Съединените щати специален касетофон, какъвто не се продаваше по магазините, но който все пак й бе доставен, благодарение на познанството й с един агент на ЦРУ с когото се бе сприятелила по време на един репортаж в Босна. С този апарат тя бе прослуша миниатюрните касети от чантата на Джудит Кински. Те съдържаха необходимата информация относно самоличността на клиента, на име Колекционера. Кейт смяташе да го притисне. Щеше да го остави на мира само при условие, че възстанови унищожената статуя — това бе най-малкото, което можеше да стори, за да поправи нанесените щети. Колекционера бе взел предпазни мерки срещу подслушване на телефонните му разговори, но не подозираше, че всеки един от агентите, изпратени от Специалиста за сключване на сделката, бе записал преговорите. Тези ленти бяха застраховката на Джудит Кински: щеше да прибегне до тях, ако положението станеше напечено, и затова ги носеше непрекъснато у себе си, докато не изгуби чантата си в схватката с Текс Армадильо. Кейт Колд знаеше, че вторият по богатство човек в света нямаше да позволи историята за сделката му с престъпна организация, която включваше отвличането на монарха на една мирна държава, да се появи в пресата и ще трябва да отстъпи пред нейните искания.
Планът, изложен от Кейт, изненада много придворните от Забраненото кралство.
— Може би е подходящо почитаемото бабче да се посъветва по въпроса с нашите лами. Идеята е добронамерена, но като че ли действията, които смятате да предприемете, са малко незаконни… — предложи любезно Дил Бахадур.
— Може да не са много законни, но Колекционера не заслужава по-добро отношение. Оставете всичко в мои ръце, Ваше Величество. В този случай е напълно оправдано да опетня кармата си с малък шантаж. Между другото, ако не е неуместно, мога ли да запитам Ваше Величество как ще постъпите с Джудит Кински? — отговори Кейт.
Чужденката бе открита в безсъзнание и вкочанена от студ от един от отрядите, изпратени от генерал Кунлун да я търсят. Беше бродила няколко дни из планините гладна и без посока, докато краката й замръзнали и вече не можела да се движи. Студът я приспал и бързо й отнел желанието за живот. Джудит Кински се бе предала на съдбата си с нещо подобно на скрито облекчение. След толкова рискове и ненаситност, смъртта изглеждаше като сладостно изкушение. В кратките мигове, в които идваше в съзнание, тя си спомняше не за успехите си в миналото, а за ведрото лице на Дорджи, краля. Защо той бе оставил такава неизличима диря в паметта й? Тя никога не го бе обичала наистина. Беше се престорила на влюбена, за да получи от него шифъра на Златния дракон, нищо повече. Но не можеше да отрече възхищението си към него. Този благонравен човек я бе впечатлил дълбоко. Джудит разсъждаваше, че при други обстоятелства, или ако беше по-различна, със сигурност би се влюбила в него; но случаят безспорно не беше такъв. Ето защо я изненадваше факта, че духът на краля стоеше до нея в ледената пустош, където я дебнеше смъртта. Спокойните и внимателни очи на владетеля бяха последното, което Джудит видя, преди да потъне в мрака.
Патрулът войници я бе открил точно навреме, за да я спаси. Сега лежеше в една болница, където я държаха упоена, след като й бяха ампутирали няколкото замръзнали пръсти на краката и ръцете.
— Преди да умре, баща ми повели да не осъждам Джудит Кински на затвор. Искам да предложа на тази жена възможността да подобри кармата си и да се развие духовно. Ще я изпратя да прекара останалата част от живота си в един будистки манастир на границата с Тибет. Климатът е малко суров и мястото е доста отдалечено от света, но монахините са истински светици. Разбрах, че ставали преди изгрев-слънце, прекарвали деня в медитация и се хранели само с по няколко зърна ориз — каза Дил Бахадур.
— Нима мислите, че там Джудит ще помъдрее? — попита иронично Кейт, хвърляйки съучастнически поглед на генерал Мияр Кунлун.
— Това зависи само от нея, почитаема госпожо бабче — отговори принцът.
— Мога ли да помоля Ваше Величество да ме нарича Кейт, ако обича? Това е моето име — настоя писателката.
— За мен ще бъде чест да ви наричам по име. Може би почитаемата баба Кейт, нейните храбри фотографи, както и моите приятели Надя и Александър ще пожелаят да се върнат в нашето скромно кралство, където Пема и аз винаги ще ги очакваме… — каза младият крал.
— Иска ли питане! — възкликна Александър, но Надя му напомни с лакът добрите маниери и той добави: — Макар че може би не заслужаваме великодушието на Негово Величество и на достойната му за уважение годеница, навярно ще се осмелим да приемем подобна почетна покана.
Всички присъстващи избухнаха в смях — не можаха да се сдържат, — разсмяха се дори монахините, които поднасяха церемониално чая, както и малката Бороба, която радостно подскачаше и хвърляше във въздуха парчета шоколадова торта.
Информация за текста
© 2003 Исабел Алиенде
© 2005 Катя Диманова, превод от испански
Isabel Alliende
El Reino del Dragon de Oto, 2003
Сканиране: gers91kt
Разпознаване и редакция: Xesiona, 2010
Издание:
Исабел Алиенде. Кралството на златния дракон
