Исабел Алиенде
Къщата на духовете
На майка ми, на баба ми и на другите изключителни жени в тази история.
I
Роса Красивата
Барабас пристигна в семейството по море — написа малката Клара с изящния си почерк. Още тогава имаше навика да отбелязва по-значителните неща, а по-късно, когато онемя, записваше и по-маловажните, без да подозира, че след петдесет години тетрадките й ще ми помогнат да спася миналото от забрава и да надживея собствения си ужас. Барабас пристигна в четвъртък преди Великден. Дойде в безобразна клетка, омърлян в собствените си нечистотии, и гледаше отнесено като окаян и беззащитен затворник, ала по царствената стойка на главата и по едрия му кокал още оттогава можеше да се предугади, че ще стане великан за чудо и приказ. Скучният есенен ден с нищо не предвещаваше събитията, които момиченцето записа, за да се запомнят. Те се случиха в църквата „Свети Себастиан“ по време на обедната служба, на която то присъства заедно с цялото си семейство. В знак на траур върху светците бяха проснати морави парцалаци, които богомолките изравяха всяка година от праха на църковната ризница, и под жалейните чаршафи обитателите на небесните селения мязаха на камара мебели в очакване да ги преместят в нова квартира. Свещите, тамянът и стенанията на органа не успяваха да смекчат потискащото впечатление. На мястото на светците в цял ръст, с еднакви лица с хремав израз, с изпипани, добре натъкмени перуки от коси на мъртъвци, с рубини, перли и смарагди от боядисано стъкло и с одежди на флорентински благородници се възправяха заплашително тъмни и безформени фигури. Саванът отиваше единствено на покровителя на църквата свети Себастиан, защото поне сега, по време на Страстната седмица, спестяваше на вярващите зрелището на превитото му в непривична поза тяло, пронизано от половин дузина стрели. С рукналите от него сълзи и кръв той наподобяваше страдалец педераст, чиито люти рани, удивително пресни благодарение на четката на отец Рестрепо, караха Клара да тръпне от отвращение.
Това беше дълга седмица на покаяние и пости, не се играеше на карти, не се свиреше музика, подтикваща към похот или забава, и се спазваше — в границите на възможното — най-дълбока набожна печал и целомъдрие, макар че именно през тези дни остенът на дявола изкусяваше най-настойчиво слабата католическа плът. Менюто за постите се състоеше от леки баници, вкусни яхнии от зарзават, бухнали омлети й едри пити кашкавал, докарани от село, с които семействата си припомняха за мъките господни и се пазеха да не вкусят и най-дребното залъче месо или риба от страх да не бъдат отлъчени от църквата, както им се заканваше отец Рестрепо. Кой би дръзнал да не му се подчини! Свещеникът боравеше с дълъг обвиняващ пръст, за да се прицелва в грешниците пред всички, и с език, обръгнал да бие по чувствата человечески.
— Ти, крадецо, който похити парите на обителта! — крещеше той от амвона и сочеше един господин, който се преструваше, че е зает с някакво конче на ревера си, за да не го гледа в очите. — Ти, безсрамнице, дето ходиш да проституираш на пристанището! — И гледаше кръвнишки доня Естер Труеба, скована от артрит и ревностна поклонница на Кармелитската Дева. Тя се блещеше от почуда, защото не знаеше нито значението на глагола, нито накъде се пада пристанището. — Разкайте се, грешници, гнусна мърша, недостойни за жертвата на господа бога! Постете! Покайте се!
Увлечен от порива на професионалната си ревност, свещеникът трябваше да се въздържа, за да не влиза открито в разрез с напътствията на висшестоящите си в църковната йерархия. Брулени от ветрове на модернизъм, те не гледаха с добро око на власеницата за покаяние и на самобичуването. Той беше привърженик на практиката, слабостите на душата да се превъзмогват, като здравата се нашиба плътта. Славеше се с развихреното си красноречие. Преданите му енориаши го следваха от църква в църква и се потяха, като го слушаха да описва страданията на грешниците в пъкъла — как хитроумно измислени машини за изтезания им разкъсвали месата, на какви вечни огньове се печели, какви куки пронизвали мъжките членове, какви гадни влечуги се завирали в отверстията на жените и всевъзможни други мъчения, които включваше във всяка проповед, за да вселява страх от бога. Сам сатаната биваше описван до най- интимните му аномалии с галисийския2 акцент на свещеника, чието призвание на този свят бе да разтърсва съвестта на разпасалите се местни граждани.
Северо дел Вале беше атеист и масон, но хранеше политически амбиции и не можеше да си позволява току-тъй да пропуска най-посещаваните църковни служби в неделя и най-тачените празници — че нали там всички можеха да го видят. Жена му Нивеа предпочиташе да си има вземане-даване с господа бога без посредници, отнасяше се към расата крайно мнително и й беше втръснало от описанията на небето, чистилището и пъкъла, но поддържаше мъжа си в парламентарните му домогвания с надежда, че ако той се добере до място в Конгреса, тя ще издейства право на глас за жените. От десет години се бореше за това и честите й бременности не бяха успели да я обезсърчат. Този четвъртък преди Великден отец Рестрепо бе довел слушателите си до предела на издръжливостта с апокалиптичните си видения и Нивеа започна да чувства, че й прилошава. Запита се дали пак не е бременна. Въпреки промивките с оцет и сюнгерите с жлъч бе родила петнайсет деца, от които цели единайсет й бяха живи и здрави, и имаше основания да предполага, че вече се подслонява удобно в зрялата възраст — дъщеря й Клара, най-малкото й дете, вече беше десетгодишна. Изглежда, най-сетне се бе укротил бесът на изумителната й плодовитост. Реши да отдаде неразположението си на оня момент от проповедта, в който отец Рестрепо я посочи с пръст и се разприказва за фарисеите. За ония, дето се домогвали да узаконят извънбрачните деца и гражданския брак и така разнебитвали семейството, родината, собствеността и църквата, искали за жените еднакви права с мъжете и така нарушавали открито божия закон, който в това отношение бил съвсем недвусмислен. Нивеа, Северо и челядта им заемаха целия трети ред скамейки. Клара седеше до майка си и тя й стискаше нервно ръката, когато в словото си свещеникът задълбаваше прекалено подробно в плътските грехове — Нивеа знаеше, че това ще подбуди у малката зрителни представи за отклонения, които излизаха от рамките на действителността. Личеше си от въпросите, които тя задаваше и на които никой не съумяваше да даде отговор. Клара беше много зряла за възрастта си и притежаваше развинтеното въображение, наследявано от всички жени в рода й по майчина линия. В църквата бе станало по-горещо и от острата миризма на свещите, от тамяна и от скупчилото се множество на Нивеа й призляваше още повече. Искаше й се церемонията да свърши най-сетне, за да се върне в прохладния си дом, да седне в коридора с папратите и да отпие от каната бадемово мляко, която Бавачката приготвяше в празнични дни. Погледна децата си. По- малките, вече уморени, стояха вдървени като истукани в неделните си дрехи, а по-големите започваха да броят мухите. Спря поглед на Роса, най-голямата от живите си дъщери, и както винаги се слиса. Странната й красота направо смущаваше. Дори тя не можеше да устои на нейното въздействие. Сякаш момичето и останалото човечество бяха сътворени от различен материал. Още преди да я роди, Нивеа разбра, че Роса не е от този свят, когато я сънува. Затова не се учуди, че бабата акушерка извика, като я видя. Роса се роди бяла, гладка, не набръчкана, същинска фаянсова кукла, със зелена коса и жълти очи — най-красивото създание, появило се на земята след грехопадението на Адам и Ева, както рече бабата и се прекръсти. Още от първото къпане Бавачката й миеше главата с настойка от лайка, от което цветът се омекоти и придоби отсенка на стар бронз, и я слагаше да лежи гола на слънце, за да й закрепне кожата, полупрозрачна по
