— Каквото е направил Педро Трети Гарсия, си го правил и ти — каза Клара, когато успя да го прекъсне. — И ти си лягал с неомъжени жени, които не са от твоята черга. Разликата е, че той го е правил от любов. И Бланка също.
Труеба се стъписа от изненада и само я изгледа. За миг гневът му сякаш се разду като спукан балон, почувствува се измамен. Ала тутакси вълна от кръв нахлу в главата му. Не успя да се овладее, замахна, стовари юмрук в лицето на жена си и я запрати в стената. Клара се строполи, без дори да гъкне. Чак тогава Естебан сякаш се опомни, коленичи разплакан до нея, засмотолеви извинения и обяснения, занарича я с галените имена, които пазеше само за моменти на интимност, и така и не проумяваше как е могъл да вдигне ръка на нея, единственото същество, което наистина значеше нещо за него, на нея, която никога, дори в най-лошите мигове на съвместния им живот, не беше престанал да уважава. Взе я на ръце, положи я благоговейно в едно кресло, помъчи се да я накара да пийне малко вода. Най-сетне Клара отвори очи. От носа й течеше кръв. Отвори уста, изплю няколко зъба, те паднаха на пода, тънка струйка кървава слюнка потече по брадичката й и по врата.
Щом успя да се приповдигне, Клара блъсна Естебан, отстрани го, застана как да е на крака и излезе от кабинета, като се стараеше да върви изправена. Отвън до вратата стоеше Педро Втори Гарсия. В момента, когато тя залитна, той успя да я прихване. Щом Клара го усети до себе си, силите я напуснаха. Тя опря подутото си лице о гърдите на този мъж, който бе стоял до нея в най-трудните моменти от живота й, и зарида. Ризата на Педро Втори Гарсия се обагри с кръв.
До края на дните си Клара повече никога не проговори на мъжа си. Престана да използва презимето на съпруга си и да носи изящната златна халка, която той й беше сложил на пръста преди повече от двайсет години — онази паметна нощ, когато Барабас бе убит с касапски нож.
Два дена по-късно Клара и Бланка напуснаха „Трите Марии“ и се прибраха в столицата. Естебан остана сам, унизен и бесен, с чувството, че нещо се е скъсала завинаги в живота му.
Педро Втори отиде да изпрати господарката и дъщеря й на гарата. Виждаше ги за първи път след онази нощ и сега стоеше мълчалив и навъсен. Настани ги във влака, после застана с шапка в ръка, свел очи, и не знаеше как да се сбогува. Не щеш ли, тогава Клара го прегърна. За миг той се стъписа и обърка, ала тозчас чувствата му избликнаха отвътре, престраши се, обгърна я срамежливо с две ръце и докосна с устни косата й. Погледнаха се за последен път през прозореца, и двамата с плувнали в сълзи очи. Верният управител се върна в тухлената си къща, сви на вързоп оскъдните си лични вещи, уви в една кърпа малкото пари, които бе успял да скъта за толкова години служба, и замина. Труеба го видя, че се сбогува със селяните и възсяда коня си. Опита се да го задържи, като му обясни, че случилото се няма нищо общо с него, че не е справедливо заради провиненията на сина си той да се лишава от работа, приятели, дом и сигурност.
— Не искам да съм тук, когато намерите сина ми, господарю — това бяха последните думи на Педро Втори Гарсия, преди да поеме в тръс към шосето.
Колко самотен се почувствах тогава! Не знаех, че самотата повече никога няма да ме напусне и че единственото човешко същество, което ще бъде край мен до края на дните ми, ще е една доста разхайтена и своенравна внучка със зелена като на Роса коса. Но дотогава имаше още много години.
След като замина Клара, аз се огледах наоколо и видях много нови лица в „Трите Марии“. Старите другари, с които бях делил своя път, или бяха измрели, или се бяха разпилели, или се бяха отчуждили от мене. Нямах си вече нито жена, нито дъщеря. Със синовете си почти не се виждах. Бяха умрели майка ми, сестра ми, добрата Бавачка, Педро Гарсия Стария. А и Роса изплува в паметта ми като незабравима болка. Нямаше го Педро Втори Гарсия, на когото се облягах трийсет и пет години. Изби ме на плач. Сълзите ми капеха от само себе си, пъдех ги със сърдита ръка, но прииждаха все нови и нови. „Вървете всички на майната си!“, дерях се аз по всички кътчета на къщата. Обикалях празните стаи, влизах в спалнята на Клара и търсех в дрешника и в нощното й шкафче някаква нейна вещ, за да я завра до носа си и да вдъхна отново, пък макар и само за мимолетен миг, тънкия й мирис на чисто. Лягах в леглото й, заривах лице във възглавницата й, галех предметите, които тя бе оставила на тоалетката, и се чувствах отчаян до немай- къде.
За всичко, което стана, имаше само един виновен — Педро Трети Гарсия. Заради него се отчужди от мене Бланка, заради него се скарах с Клара, заради него напусна чифлика Педро Втори, заради него селяните ме гледаха накриво и си шушукаха зад гърба ми. Винаги се беше проявявал като размирник и още в самото начало трябваше да го изгоня с ритници. Не го направих, изчаках да му уври главата с времето — от уважение към баща му и към дядо му, а ето ти резултата, тоя негодник ми отне всичко най-мило на света. Отидох в селския участък и подкупих карабинерите, за да ми помогнат да го хвана. Наредих им да не го затварят в дранголника, а без много шум направо да го предадат на мене. В кръчмата, в бръснарницата, в клуба и в „Червеното фенерче“ накарах да пуснат приказка, че който ми предаде момчето, ще получи награда.
— Внимавайте, господарю. Недейте се мъчи сам да ставате съдник. Разберете, че нещата много са се променили от времето на братята Санчес — предупреждаваха ме. Но не ми беше до техните приказки, кои са те, че ще ми дават акъл. Какво би направило правосъдието в този случай? Нищо.
Петнайсетина дена минаха, а все тая. Обикалях чифлика, позавъртах се и из съседните землища, дебнех селяните. Бях убеден, че крият момчето от мене. Повиших наградата и заплаших карабинерите, че ще накарам да ги уволнят за некадърност, но всичко беше напразно. Яростта ми растеше не с дни, а с часове. Започнах да пия юнашки — никога не се бях наливал толкова, дори в ергенските си години. Спях зле и пак взе да ми се присънва Роса. Една нощ сънувах, че я набивам както Клара и че и нейните зъби се търкулват на пода, събудих се с викове, ала бях сам и никой не можеше да ме чуе. Бях толкова потиснат, че престанах да се бръсна, не се преобличах, май дори не се и къпех. Каквото хапнех, все ми киселееше, вкусът на жлъчка не ми излизаше от устата. Изпотроших си кокалчетата на пръстите от блъскане по стените и извадих душата на един кон — препусках до премала, за да се отърва от беса, който ме разяждаше отвътре. През тези дни хората гледаха да не ми се мяркат пред очите. Като ми слагаха да ям, слугините трепереха. Това ме озлобяваше още повече.
Един ден, както си седях в коридора и пушех следобедната си цигара, някакво смугло хлапе пристъпи към мене и мълчаливо застана отпреде ми. Казваше се Естебан Гарсия. Беше мой внук, но аз откъде да знаех. Едва сега, след като той ни докара до главата такива ужаси, научих за роднинските ни връзки. Падаше се внук и на Панча Гарсия — сестра на Педро Втори, нея всъщност не си я спомням добре.
— Какво искаш, малкия? — попитах аз детето.
— Аз зная къде е Педро Трети Гарсия — отвърна ми то.
Скочих толкова рязко, че прекатурих плетеното кресло, в което седях, сграбчих момчето за раменете и го раздрусах.
— Къде? Къде е тоя проклетник? — изкрещях му аз.
— Ще ми дадете ли наградата, господарю? — уплашено смънка детето.
— Ще ти я дам! Само че мисли му, ако ме лъжеш! Веднага ме заведи при тоя непрокопсаник, хайде!
Влязох да си взема пушката и тръгнахме. Детето ми каза, че трябва да отидем на кон, защото Педро Трети се криел в дъскорезницата на Лебус, а тя беше на доста километри път от „Трите Марии“. Как не се бях сетил, че може да е там? Къде ще намери по-добро скривалище! По това време на годината дъскорезницата на германците не работеше, пък и оставаше далеч от всички пътища.
— Как разбра, че Педро Трети Гарсия е там?
— Всички знаят, господарю, освен вас — отвърна той.
Поехме в тръс — в такава пресечена местност не можеше да се препуска. Дъскорезницата беше построена на един скат навътре в планината и не биваше да пресилваме животните. Конете се катереха с мъка нагоре, чаткаха копита о камъните и от тях излизаха искри. Освен техните стъпки май не се чуваше друг звук в задушния и тих следобед. Като навлязохме в гъсталака, пейзажът се промени, а и позахладня, защото дърветата се издигаха на гъсти редици и препречваха пътя на слънчевата светлина. Почвата стана червеникав рохкав килим, в който меко затъваха краката на конете. Тогава ни обгърна тишината. Отпред яздеше детето, впито в неоседлания си кон, сякаш сраснало се с него, а аз, отзад, мълчах и предъвквах яда си. На моменти ми докривяваше, налягаше ме мъка, по-силна от яростта, която се беше напластявала у мене толкова време, по-силна от омразата ми към Педро Трети Гарсия. Трябва да бяхме яздили няколко часа, когато съгледахме приплеснатите бараки на дъскорезницата, наредени в полукръг на една горска поляна.
