— Зная, защото ми се присъни — отвърна Клара. Това бе достатъчно, за да успокои напълно Бланка.
Тя си избърса сълзите, изправи глава и въпреки че не й липсваха нито мъки, нито самота, нито други причини, повече не плака до деня, когато умря майка й, седем години по-късно.
Разделена от дъщеря си, към която открай време беше много привързана, Клара отново изпадна в период на объркване и депресия. Продължи да си живее постарому, голямата къща си стоеше отворена и винаги пълна с хора, не спряха нейните събирания на спиритисти и литературните й вечеринки, но загуби способността да се смее за щяло и нещяло и често оставаше загледана втренчено пред себе си, унесена в мисли. Опита се да въведе система за пряко общуване с Бланка, за да не зависи от капризите на мудната поща, ала телепатията невинаги действаше и нямаше гаранция, че посланията й се приемат качествено. Успя да установи, че съобщенията й се преиначават поради неподдаващи се на контрол смущения и че се разбира нещо съвсем различно от онова, което е искала да предаде. Освен това Бланка не се увличаше по психическите експерименти и въпреки че винаги я бе свързвала голяма близост с майка й, никога не прояви и капка любопитство към парапсихологията. Беше си практична, мнителна и здраво стъпила на земята жена със съвременни разбирания, което създаваше сериозни затруднения за осъществяването на телепатични връзки. Клара трябваше да се примири и да използва по-общоприети методи. Майката и дъщерята си пишеха почти всекидневно и обемистата им кореспонденция замести за няколко месеца тетрадките за животоописание. По такъв начин Бланка беше в течение на всичко, което ставаше в голямата къща на ъгъла, и можеше да се разтушава с илюзията, че все още не е скъсала със семейството си и че бракът й е само един лош сън.
Тази година пътищата на Хайме и на Николас се разделиха окончателно, защото между двамата братя съществуваха непримирими противоречия. По това време Николас беше пощурял по танца „фламенко“ и разправяше, че го бил научил от циганите по кръчмите в Гранада, Испания, макар че всъщност никога не беше и помирисвал чужбина. Но така го биваше да баламосва, че дори в собственото му семейство взеха да си казват „ами ако все пак“. Само чакаше някой да го подкачи, за да се изяви. Скачаше върху масата в трапезарията — голямата дъбова маса, на която бяха положили едно време мъртвата Роса и която бе наследила Клара, и започваше своята — пляскаше като побъркан, тропаше и ситнеше като въртоглав, подскачаше и надаваше пронизителни викове, докато успяваше да привлече всички обитатели на къщата, някой и друг съсед, а веднъж и карабинерите, които надойдоха с извадени от калъфите палки и окаляха килимите с ботушите си, но и те, както всички останали, най-накрая ръкопляскаха и викаха „оле“. Масата издържа геройски, но още след седмица заприлича на месарски тезгях за разфасоване на говеждо. Андалуското фламенко не се радваше на никаква почит сред тогавашното еснафско столично общество, но Николас подаде скромно обявление във вестника, че си предлага услугите като учител по този пламенен танц. На другия ден дойде първата му ученичка, а след седмица вече бе плъзнала мълвата колко бил очарователен. Момичетата идваха на тумби, отначало засрамени и сковани, но той така започваше да се увърта около тях, така ситнеше, обгърнал ги през кръста, така им се усмихваше коцкарски — биваше го по тая част, — че на бърза ръка успяваше да ги запали.
Уроците му донесоха успех. Малко оставаше масата в трапезарията да се разпадне на трески, Клара започна да се оплаква от главоболие, а Хайме се затваряше в стаята си и се мъчеше да учи с две топчета восък в ушите. Когато научи какви ги върши синът му в къщи в негово отсъствие, Естебан Труеба се ядоса страшно — впрочем с право — и му забрани да използва дома като школа по фламенко и тем подобни. Николас трябваше да се откаже да се кълчи, но начинанието му го превърна в най-нашумелия младеж за сезона, в крал на вечеринките и на всички женски сърца, защото докато другите учеха, обличаха се в сиви двуредни костюми и си подрязваха мустачките като изпълнители на „болеро“, той проповядваше свободната любов, цитираше Фройд, пиеше перно и танцуваше фламенко. Успехът му в обществото обаче така и не притъпи неговия интерес към психическите умения на майка му. Опитваше се да й съперничи, но къде ти. Занимаваше се усърдно, упражняваше се толкова ревностно, че рискуваше да си опропасти здравето, и не пропускаше петъчните събирания с трите сестри Мора, въпреки изричната забрана на баща му, който му натякваше, че това не били работи за мъже. Клара се мъчеше да го утешава заради несполуките му.
— То това, сине, нито се научава, нито се предава по наследство — казваше тя, като го гледаше как от съсредоточаване става чак разноглед, докато се напъва до посиняване да премести солницата, без да я докосне.
Трите сестри Мора много обичаха момчето. Даваха му да чете специалните книги и му помагаха да търси ключа за разгадаване тайните на хороскопите и на картите за гледане. Хванати за ръка, те присядаха край него, за да го заредят с благотворни флуиди, ала и това не наспори у Николас мисловни свръхсили. Взеха под свое покровителство любовната му връзка с Аманда. Отначало девойката май се позахласна по трикраката маса и по дългокосите артисти и художници в къщата на Николас, ала не след дълго и дотегна да призовава призраци и да рецитира Поета, чиито стихове се предаваха от уста на уста, и постъпи като репортерка в един вестник.
— Мошеническа професия — отсече Естебан Труеба, като научи.
Труеба не харесваше Аманда. Не обичаше да я вижда в дома си. Мислеше, че влияе зле на сина му, и си беше втълпил, че дългата й коса, силно гримираните й очи и мънистата й говорят за някакъв скрит порок, а привичката й да си събува обувките и да сяда на пода с кръстосани крака, като същински туземец — за обноски на мъжкарана.
Аманда гледаше песимистично на света и за да понася по-леко депресиите си, пушеше хашиш. Николас, за да не пада по-долу — и той. Клара забелязваше, че синът й хич не го бива от време на време, но макар и надарена с неимоверна интуиция, тя не свърза ориенталските лули, които пушеше Николас, със странните състояния, в които изпадаше той — гледаше отнесено, като ударен с мокър парцал, ту се разкисваше, ту се хилеше с повод и без повод. Просто Клара никога не бе чувала нито за хашиш, нито за опиати изобщо. „От възрастта е, ще му мине“, казваше тя, като го гледаше как се държи като ненормален, и забравяше, че Хайме е роден в същия ден, а не проявява братовите си чудачества.
Щуротиите на Хайме бяха от друг род. Него пък го избиваше на самопожертвователност и строг живот. В гардероба му имаше само три ризи и два панталона. Клара по цяла зима си вадеше очите да му плете дебели вълнени дрехи, та да е топло облечен, но изпречеше ли му се някой голтак, той ги сваляше от гърба си. Колкото пари му даваше баща му, отиваха в джобовете на бедняците, за които Хайме се грижеше в болницата. Нямаше случай изпосталяло куче да тръгне подире му по улицата и той да не го приюти у дома си. Щом научеше за изоставено дете, за самотна майка или за безпомощна старица, нуждаеща се от закрила, той ги водеше при Клара и й ги оставяше тя да им търси оправия. Майка му стана специалист по обществена благотворителност, знаеше на пръсти всички държавни и църковни служби и приюти за настаняване на бедняци и когато навсякъде удареше на камък, най-накрая приемаше закъсалите в дома си. Приятелките й се бояха от нея, защото отидеше ли им на гости, нямаше начин да не ги помоли за някаква помощ или ходатайство. Мрежата от нуждаещи се, взети под попечителство от Клара и от Хайме, толкова се разрасна, че понякога двамата се стъписваха, когато ни в туй, ни в онуй време идваше някой да им благодари за услуга, която те не си спомняха кога са направили. Хайме смяташе следването си във факултета по медицина като призвание свише. Струваше му се, че всяко развлечение, което го откъсва от книгите или му отнема време, е предателство към човечеството, на което се бе заклел да служи. „Туй момче трябваше да стане свещеник“, казваше Клара. Според Хайме нямаше нищо осъдително в обетите за смиреност, бедност и целомъдрие на свещеника. Той обаче смяташе, че самата религия е причинила половината беди на света, и затова направо побесняваше, когато майка му започваше да му говори така. Хайме казваше, че християнството, както почти всички суеверия, прави хората безропотни и слаби и че човек не бива да се уповава, че ще получи отплата на небето, а трябва да се бори за правата си на земята. На тая тема си имаше разправии с майка си. Само с нея — невъзможно му беше да спори с Естебан Труеба, който бързо губеше търпение и най-накрая се разфучаваше и блъскаше вратата, защото, както сам казваше, му било омръзнало да живее под един покрив с побъркани до немай-къде хора и че бил петимен за що-годе нормални отношения, ама на, такъв му бил късметът — да се ожени за чудачка и да му се родят трима щураци, дето за нищо не ги бива и само му вгорчават живота. Хайме не влизаше в пререкания с баща си. Минаваше през къщата като през турски гробища, целуваше разсеяно майка си, ако я видеше, и отиваше право в кухнята, изяждаше на крак каквото беше останало от вечерята и после се затваряше в стаята си да
