Мирисът на нарязани дърва и на бор така упойваше, че за миг забравих за какво съм тръгнал. Поразиха ме пейзажът, гората, покоят. Но слабостта ми трая едва секунда.
— Ти чакай тук и пази конете. Да не си мръднал!
Слязох от коня. Детето хвана поводите на животното, а аз тръгнах приведен напред, държейки с две ръце готовата за стрелба пушка. Не усещах нито шестдесетте си години, нито болките в разнебитените си старешки кости. Тласкаше ме напред мисълта за разплата. От една барака излизаше тънка струйка дим, видях привързан за вратата кон, заключих, че Педро Трети трябва да се крие там, и пристъпих към бараката в обход. Зъбите ми тракаха от нетърпение, заричах се да не го убивам с първия изстрел, защото всичко щеше да свърши прекалено бързо и цялото ми удоволствие щеше да отиде на вятъра за минута. Толкова дълго бях чакал, че исках да изживея напълно насладата, че съм го направил на кайма. От друга страна обаче не биваше да се суетя — току-виж ми е избягал. Беше много по-млад от мене и не успеех ли да го сгащя изневиделица, имаше да се хапя там, дето не се стигам. Мокра от пот, ризата ми лепнеше до тялото, очите ми се замрежваха, но се чувствах като на двайсет години и силен като бик. Промъкнах се безшумно в бараката, сърцето ми биеше като барабан. Намерих се в просторно помещение, подът беше целият в стърготини. Имаше големи дървени корита и някакви машини, покрити с парчета зелен брезент, за да не се прашат. Прокрадвах се между дървените корита и изведнъж го видях. Педро Трети Гарсия спеше на пода, отпуснал глава върху сгънато на няколко ката одеяло. До него тлееше малко огнище с жарава, скътано върху няколко камъка, имаше и канче за варене на вода. Спрях се стъписан и го загледах — можех да го гледам колкото искам — с цялата насъбрала се в мене омраза. Мъчех се да запечатам завинаги в паметта си това мургаво лице с почти детински черти, на което брадата стоеше като изкуствена, и не проумявах какво по дяволите бе видяла дъщеря ми в тоя дългокос простак. Трябва да беше към двайсет и пет годишен, но като го видях заспал, ми се стори момче. С голямо усилие успях да се овладея, та ръцете и зъбите ми да престанат да треперят. Вдигнах пушката и пристъпих няколко крачки. Беше толкова наблизо, че можех да му пръсна черепа, без да се прицелвам, но реших да изчакам няколко секунди, за да ми се успокои пулсът. Този миг на колебание ме провали. От навика на Педро Трети да се крие слухът му май се беше изострил и инстинктът му го предупреди за опасността. Изглежда, се бе събудил за част от секундата, но не се издаде, остана със затворени очи, напрегна всичките си мускули, изопна жили и вложи цялата си енергия в един- единствен страхотен скок, с който се изхвърли на метър от мястото, където се заби моят куршум. Не успях да се прицеля втори път, защото той се наведе, грабна една цепеница, запокити я право в пушката ми и тя отхвръкна надалеч. Спомням си, че усетих да ме обзема паника, като се видях обезоръжен, но веднага си дадох сметка, че той е по-изплашен от мене. Гледахме се мълчаливи и запъхтени, всеки дебнеше да скочи при първото движение на другия. И тогава видях брадвата. Беше толкова наблизо, че само да протегнех ръка, щях да я достигна. Така и сторих, без много да му мисля. Грабнах брадвата и с див вик, изтръгнал се от дъното на душата ми, се нахвърлих отгоре му, готов да го разсека като пън с един-единствен удар. Брадвата проблесна във въздуха и се стовари върху Педро Трети Гарсия. Струя кръв ме плисна в лицето.
В последния миг той вдигна ръце, за да се предпази от удара, и острието на брадвата му отсече три пръста на дясната ръка. От замаха аз залитнах напред и паднах на колене. Той притисна ръка о гърдите си и побягна, заскача по дървените корита и пръснатите по пода трупи, добра се до коня си, яхна го с един скок и с неистов вик се изгуби между сенките на боровете. Зад себе си остави кървава диря.
Аз останах там — задъхан и повален на четири крака на пода. Трябваше да минат няколко минути, за да се освестя и да проумея, че не съм го убил. Първата ми реакция бе на облекчение, защото, щом усетих плисналата в лицето ми топла кръв, цялата ми омраза тутакси отлетя и трябваше да си напрегна мозъка, за да се сетя защо исках да го убия, за да оправдая пред себе си яростта, която ме задавяше, от която гърдите ми се пръскаха, ушите ми бучаха, погледът ми се замъгляваше. Отворих отчаяно уста, помъчих се да си поема въздух и успях да се изправя, но се разтреперих, пристъпих няколко крачки и се свлякох върху купчина дъски. Виеше ми се свят, не можех да си възвърна нормалното дишане. Стори ми се, че ще припадна, сърцето ми се блъскаше в гърдите като пощуряла машина. Трябва дълго да съм стоял така — не зная. Най-сетне вдигнах очи, станах и се огледах за пушката.
Детето Естебан Гарсия стоеше до мене и ме гледаше мълчаливо. Беше вдигнало отрязаните пръсти и ги държеше като връзка кървави аспержи. Повдигна ми се, устата ми беше пълна със слюнка, не можах да се сдържа и повърнах. Докато ме гледаше как си цапам ботушите, хлапето се хилеше невъзмутимо.
— Пусни ги, изрод такъв! — извиках аз и го цапнах по ръката.
Пръстите паднаха върху стърготините и ги обагриха в червено.
Прибрах пушката и тръгнах с несигурни крачки към изхода. Прохладният следобеден въздух и тежкият дъх на боровете ме удариха в лицето и ми възвърнаха чувството за реалност. Задишах тежко, на големи глътки. Влачейки крака, тръгнах към коня си, цялото тяло ме болеше, ръцете ми тежаха като отсечени. Детето ме последва.
Доста се лутахме, преди да се върнем в „Трите Марии“. Търсихме пътя по тъмно — веднага след залез- слънце падна мрак. Дърветата затрудняваха хода ни, конете се препъваха о камъните и буренаците, клоните ни шибаха. Аз бях като отнесен — объркан и ужасен от собственото си жестокосърдечие, но и благодарен, че Педро Трети избяга. Защото не се съмнявах, че ако беше паднал, щях да продължа да го удрям с брадвата, докато го убия, докато го смажа, докато го накълцам на парчета, със същата решителност, с която бях готов да го застрелям в главата.
Знам какво разправят за мене. Разправят между другото, че съм убил един или няколко души през живота си. Приписват ми смъртта на няколко селяни. Не е вярно. Ако беше истина, не бих се поколебал да си призная, защото на моите години тия неща могат да се кажат безнаказано. Пътник съм вече, единият ми крак е в гроба. Никога не съм убивал човек, макар че малко ми оставаше да го сторя оня ден, когато грабнах брадвата и се нахвърлих върху Педро Трети Гарсия. Върнахме се в къщата посред нощ. Слязох с мъка от коня и тръгнах към терасата. Съвсем бях забравил за детето, което ме придружаваше, защото през целия път то не си отвори устата. Затова се сепнах, като усетих, че ме дърпа за ръкава.
— Ще ми дадете ли наградата, господарю? — каза то.
— Няма награда за предателите, за издайниците! И още нещо! Забранявам ти да разправяш какво било, що било! Чу ли? — изръмжах аз.
Влязох в къщата и най-напред отидох и ударих голяма глътка направо от бутилката. Конякът ми опари гърлото и ме постопли. После се тръшнах запъхтян на дивана. Сърцето ми още прескачаше и ми се виеше свят. С опакото на ръката избърсах сълзите, които се търкаляха по бузите ми.
Навън, пред затворената врата, остана Естебан Гарсия. И той, като мене, плачеше от яд.
VII
Братята
Клара и Бланка пристигнаха в столицата в такъв окаян вид, че направо да ги оплачеш. И двете бяха с подпухнали лица, със зачервени от плач очи и с омачкани от дългото пътуване с влака дрехи. Бланка — по- кекава от майка си, макар че беше къде-къде по-висока, по-млада и по-налята, въздишаше наяве и хлипаше насън, изобщо беше го ударила на жалба и рев, които така и не секваха от деня на побоя. Клара обаче съвсем не мислеше да се разкисва и заради сполетелите ги беди да си посипва главата с пепел. Така че, щом се прибра в голямата къща на ъгъла, празна и неприветлива като мавзолей, тя реши — стига толкова циврене и хленч, време е да се заживее по-весело. Накара дъщеря си да й помогне да наемат нови прислужници, да отворят малките прозорчета за проветрение, да свалят чаршафите, с които бяха покрили мебелите, калъфите от лампионите, катинарите от вратите, да избършат праха, домът да се изпълни със светлина и въздух. Тъкмо се бяха захванали за работа, когато в къщата нахлу безподобният аромат на горски теменужки, и така разбраха, че трите сестри Мора, водени от телепатия или просто от приятелски чувства, са им дошли на гости. Радостната им гълчава, компресите им със студена вода, духовните им мехлеми и вроденото им обаяние помогнаха на майката и на дъщерята да се възстановят от телесните контузии и от душевните болки.
— Ще трябва да купим нови птички — каза Клара, загледана през прозореца в празните клетки и в занемарената и буренясала градина, където статуите на олимпийски богове се мъдреха голи и нацвъкани от гълъбите.
— Не проумявам как ти идва наум за птичките, като ти ги няма зъбите, мамо — обади се Бланка, която
