нагоре.
— Не — за миг Ричард се замисли и добави: — Има един човек. Бившият й годеник.
— Може ли да ви има зъб заради нея? — попита Джоунс.
— Съмнявам се. Навремето се е съгласил годежът да се развали. Освен това оттогава са минали осем години.
— Някои гонят карез цял живот — напомни му Смит. — Как му е името?
Ричард му каза. Изведнъж в съзнанието му се появи една мисъл и това го накара да сбърчи вежди. Но не загуби нито секунда в колебание и реши да я сподели с мъжете, които беше наел.
— Това ще означава, че писмата отпреди пожара нямат нищо общо с последните съобщения — каза той замислен. — Не мога да повярвам.
— Пожар ли? Какъв пожар? — обади се Джоунс, за миг изглеждаше доста объркан.
— Вече ви разказах за него — каза Ричард с такъв тон, като че се отбраняваше.
— Някак между другото — каза Смит. — Разкажете ни повече.
Ричард изгледа и двамата. После започна да разказва. Те го слушаха внимателно, прекъсвайки го само за да поискат да им дообясни някой детайл, който им се струваше важен или просто за да поискат още подробности.
— И после се преместихме с децата в Девъншир — завърши разказа си Ричард.
— И колко време прекарахте там? — попита Смит.
— Повече от година. Дойдохме в Лондон, защото жена ми трябваше да организира празненство по случай годежа на брат си.
— Значи жена ви. Хм. Познавахте ли я достатъчно добре, преди да се ожените? — попита Джоунс.
Ричард се разгневи.
— Няма да търпя никакви обвинения и намеци за съпругата ми. Тя е невинна.
— Никакви намеци не правим, господине — прекъсна го с дрезгав глас Смит, опитвайки се да го успокои.
Двамата мъже срещу Ричард се спогледаха.
— Просто си мислим, че е възможно някой от нейните познати да ви отправя заплахи — добави Джоунс.
— Казах ви вече, че тя не ми създава проблеми — каза Ричард. В гласа му мъжете усетиха твърди нотки. — Нямах връзка с нея, когато започнаха да пристигат първите писма.
Смит и Джоунс отново се спогледаха. После Смит каза:
— Вие мислите, че писмата са писани заради вас.
Ричард кимна.
— Може би ще се наложи Джоунс да посети предишния ви дом и да се поогледа.
— Какво се надявате да откриете там? — поиска да узнае Ричард.
— Най-вероятно нищо. Какво стана със слугите ви? — попита Джоунс, навеждайки се напред и вглеждайки се в очите на мъжа, който ги беше наел.
— Повечето все още си живеят там. Грижат се за това, което остана след пожара.
— Не ги взехте в Девъншир, така ли?
— Не, повечето от тях са се установили със семействата си в близкото селце — обясни Ричард. — Освен това исках да наема хора, в които да съм абсолютно сигурен.
— Мислите, че някой от тях би могъл да е причината за тези писма? — предположи Смит.
— Не зная. Тогава единственото, което ме интересуваше, бе да защитя семейството си.
— Хм.
Смит се извърна към партньора си.
— Ще поговориш с тях, нали?
Джоунс кимна.
— Можеш веднага да тръгваш.
Преди Ричард да успее да го спре, Джоунс дръпна завесата и се оттегли.
— Но сега какво възнамерявате да правите във връзка с последните писма? Как ще защитите семейството ми?
— По всички възможни начини — и Смит разказа на Ричард за мъжете, които беше наел. — Но не позволявайте никой от семейството ви да излиза сам. Винаги трябва да са с придружител. Някой от слугите и то не само един. И да са достатъчно силни физически и умът им да щрака. Ако ви трябват допълнителни…
— Няма да има нужда — увери го Ричард и се изправи. — Очаквам да ме осведомявате често как вървят издирванията ви — добави, вече с ръка на завесата.
Смит кимна.
По пътя към къщата на тъста си Ричард мислено все повече се убеждаваше, че никой и нищо не би могло да навреди на семейството му и че е направил всичко възможно, за да предпази децата и Луси. Но увереността му се изпари още щом прекрачи входната врата.
— Ела бързо — каза тя, сграбчвайки го за ръката и дърпайки го към стаята.
— Какво се е случило?
— Дейвид.
Той спря, но тя продължаваше да го дърпа.
— Ела. Той има нужда от теб — изрече тя умоляващо.
Ричард я последва в приемната. Господин Мередит беше прегърнал най-големия му син. Момчето трепереше и плачеше.
— Какво е станало?
— Били са в парка на площада — обясни Луси. — Според господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп нищо особено не се е случило.
Ричард се приближи до сина си.
— Оставете го да дойде при мен, господин Мередит — помоли тихо и прегърна Дейвид.
Синът му се опита да се освободи, после сви ръце в юмруци и започна да го удря. Но както беше избухнал, така и спря. Тогава Ричард го придърпа към канапето и го накара да седне. Приседна и той и го притисна към себе си. Едва сега забеляза Карълайн и Робърт и разтревожения израз на лицата им.
— Луси — промълви той колкото се може с по-мек тон.
Тя се приближи до него.
— Заведи децата в стаите им, моля те.
Тя кимна и хвана двете по-малки деца за ръка.
След като се излязоха от стаята, господин Мередит се прокашля, но не се реши да каже нещо. Дейвид беше подновил опитите си да се освободи от здравата прегръдка на Ричард и старият мъж известно време наблюдава как зет му придържа детето, като се опитва едновременно да избегне ударите.
— Да извикам ли лекаря? — попита.
Ричард вдигна глава, лицето му се беше сгърчило в гримаса.
— Не още. Ще опитам аз да го успокоя.
Той разхлаби прегръдката си, но това само направи опитите на Дейвид да се освободи още по- неистови.
— Хайде, Дейвид. Успокой се.
— Трябва да изляза. Тя иска да ме види — каза момчето умоляващо.
— Повтаря само това, откакто са се върнали. Какво може да означава? — попита господин Мередит.
Ричард не отговори на стария човек. Цялото му внимание беше съсредоточено върху сина му. Най- накрая момчето престана да се бори. Но продължи да повтаря:
— Тя иска да ме види. Трябва да изляза.
Когато вратата на стаята се отвори, Дейвид като че се вцепени — може би от страх кой би могъл да бъде посетителят. Беше Луси. Детето захлупи глава на гърдите на баща си. Ричард го притисна в прегръдките си. Постепенно хленченето на Дейвид стихна и той вече не повтаряше онези думи. Тримата възрастни чакаха, докато съвсем се успокои. Дишането му стана равномерно и момчето заспа.
