на Роулс и подобни като него вече не се гледа с добро око.
— Защо на него, а не на Бети?
— Предполагам, защото Роулс беше този, който знаеше за прозореца — врата към градината. Сега на слугите им е много по-трудно да се измъкват незабелязано от къщата.
Ричард се плъзна по канапето и се приближи до Луси. Тя сложи глава на рамото му. За няколко минути настъпи тишина.
Първа се обади Луси.
— Ричард, мисля, че трябва да разкажем всичко на Едуард.
— Защо? Това само ще го разстрои. Сега той повече от всякога заслужава да не бъде притесняван от нищо.
— Съгласна съм с теб, но позволи ми да познавам добре брат си. Той много повече ще се разстрои, ако не му кажем. Особено ако узнае, че вече сме казали на татко.
— Откъде би могъл да разбере?
Тя се извърна, за да го погледне — по лицето й се четеше смайване.
— Ричард, ти май се шегуваш, така ли?
— Защо?
— Сигурно се досещаш, че слугите вече говорят за това. Макар нищо да не са казали на хората, които си наел, коментират помежду си. Няма начин Едуард да не разбере. Трябва да говориш с него още тази вечер.
— Сега ли?
Макар да осъзнаваше, че решението й е мъдро, не му се искаше точно сега да я напуска.
— Веднага щом се върне вкъщи. Беше казал на татко, че тази вечер Арабела ще иска да си легне рано, защото утре организира официална закуска. Така че няма да се забави много.
— Освен ако не се отбие в клуба си — напомни й Ричард.
Въпреки явното си нежелание, взе четката й и се опита да среши косата си както го правеше Роулс. После извърна глава към леглото и въздъхна.
— Трябва ли и ние да присъстваме на закуската?
— Аз трябва да бъда там — отговори му Луси — но ти можеш да си останеш вкъщи.
И тя започна да мисли какво по-приемливо извинение да представи на Арабела.
— Но ти си приела от името и на двамата, нали?
Луси кимна.
— Тогава значи и двамата трябва да отидем. За кога е обявена закуската?
— Обещах да бъдем там около единадесет. Повечето поканени ще се появят доста по-късно. Арабела се показа доста по-неспокойна от обикновено и затова се съгласих да отидем по-рано.
Тя се изправи и взе четката от ръката му. Само с няколко сресвания сложи косата му в ред. После оправи яката му и се отдръпна.
— Добре. Изглеждаш чудесно.
— Знаеш, че бих предпочел да остана с теб — каза и Ричард, прегърна я и я притисна към себе си.
— Ще те чакам — обеща тя, зарадвана от желанието и възхищението, което прочете в погледа му.
В мигове като този тя си позволяваше да мисли, че ги свързват много силни чувства. Той сведе глава и зашепна в ухото й. Тя се изчерви.
— Ричард!
— Да не забравиш — каза й тихо той.
Той отново сведе глава и я целуна. Желанието, което припламна помежду им, беше достатъчно силно, за да накара да изчезнат от мислите му всякакви притеснения заради заплашителните писма. Ричард притисна Луси още по-силно към себе си и тя усети топлината, която се излъчваше от тялото му, през халата си. Прииска й се да забрави всичко и да се отдаде на страстта, но знаеше, че не бива. Затова се освободи от прегръдките му и отстъпи крачка назад, протягайки в същото време ръка, за да го погали по бузата. Той извърна глава и целуна ръката й.
— Ричард.
— М-м?
— Трябва да говориш с Едуард — напомни му тя.
Той целуна ръката й повторно. Отново й се прииска да забрави проблемите им и да се отпусне в прегръдките му. Веднъж вече обаче игнорирането на проблемите с нищо не й бе помогнало. Сега се нуждаеха от помощта на брат й. Точно затова съпругът й трябваше да говори с него още сега. Луси отстъпи още една крачка назад. Ричард само кимна.
— Не се бави много — прошепна му тя, докато го следваше до вратата.
Докато чакаше Едуард в кабинета, Ричард си мислеше за промените, които бяха настъпили в живота му след женитбата с Луси. Нито един от двамата не беше очаквал да се завърне сред обществото отново. И Ричард си каза, че не би трябвало да се отказва от това и че въпреки заплахите и случилото се с Дейвид, не бяха сторили грешка, като бяха дошли в Лондон. Досега не беше осъзнавал колко много му беше липсвала компанията на други мъже. А пък Луси беше върнала щастието в неговия живот. Но Ричард не можа да продължи с анализите, защото вратата на кабинета се отвори.
— Искал си да ме видиш, Ричард — каза Едуард. После се насочи към масичката, където беше гарафата с коняк.
— Да ти налея ли? — попита. — Цялата вечер пихме някаква ечемична отвара. Отвратително беше.
— Защо?
— Откъде да знам? Прищявка на домакинята. Някой ми каза, че е методистка.
— И никой ли не се оплака?
— Да не е луд! Е, разбира се, оплакахме се един на друг. И си казахме, че няма да приемаме повече покани, ако тя продължава по този начин.
— Дали такава заплаха би могла да подейства?
— Подейства веднага, защото стана публична тайна. Разбрах, че мъжът й наредил да се сервира вино в библиотеката на тези, които изобщо не могат да издържат без алкохол.
Едуард се протегна.
— На мен обаче не ми се искаше да оставям Арабела в устата на вълците.
— Вълците ли? Престани, Едуард. Даже и най-големите клюкари знаят, че няма за какво да се захванат с нея — напомни му Ричард.
— От това не ми става по-добре. Не ми харесва да се въртят около нея и да възхваляват косата й, очите й… Направо се вбесявам.
Едуард се прозя и отново се протегна.
— Но ти не ме чакаш, за да говорим за моите проблеми, нали?
— Прав си. Бих искал да поговорим за моите.
Ричард си пое дълбоко дъх и се почуди откъде да започне.
— Твоите? Не ми казвай, че между теб и Луси има някакви проблеми — каза Едуард и сякаш облак премина през лицето му.
— Не. Не и в смисъла, който ти влагаш. Луси е най-доброто, което ми се е случвало от много дълго време насам — побърза да го увери приятелят му.
Отначало, когато Ричард започна разказа си, Едуард се беше разположил удобно на избрания от него стол. Колкото повече напредваше разказът, Едуард все повече и повече се накланяше към зет си и когато Ричард приключи, той се изправи и започна да кръстосва кабинета. Възцари се тишина и тъкмо когато и двамата си мислеха, че ще се пръснат от напрежение, Ричард не издържа и попита:
— Ще ни помогнеш ли?
— Как можеш изобщо да се съмняваш? Защо не ми каза по-рано?
— Едуард, не исках да те притеснявам с моите проблеми — беше отговорът на Ричард.
— Твоите проблеми ли? Ричард, всички проблеми, които засягат сестра ми, засягат и мен. Освен това, по-добре да се занимавам с нещо, отколкото да изгарям от ревност, като гледам как Арабела се радва на всеобщо внимание.
