Възрастните се спогледаха.
— Защо? — попита Луси.
— Госпожа Стенхоуп каза, че една дама не излиза навън сама.
И Ричард, и Луси се засмяха, защото момиченцето много точно имитираше тона и израза на лицето на гувернантката. Луси притисна Карълайн към себе си.
Преди баща им да продължи с въпросите, Робърт приближи лице до неговото и го погледна, сякаш искаше да го помоли за нещо. При това изглеждаше все така притеснен.
— Татко, може ли, докато спя, поне една от свещите да остане запалена?
— Запалена ли?
— И при мен също — обади се Карълайн. — Толкова тъмно става, като се загасят всичките.
— Сигурни ли сте, че искате да оставя свещите запалени? — попита баща им, помнейки как седмици наред след пожара паленето на свещите вечер му причиняваше страдание. — Нали знаете, че Мери е в съседната стая.
— Само тази нощ, татко — примоли се Робърт.
Ричард отправи безмълвен въпрос към Луси. Тя кимна.
— Добре, само за тази нощ — съгласи се той и лекичко притисна към себе си сина си. — Ако си припомните още нещо за разходката, ще ми го кажете утре, нали?
— Като например колко грозно е било кученцето ли? — попита Карълайн.
— Така ли, сърце мое? — обади се Луси и й се усмихна. — И как точно изглеждаше.
— Като ония гадни кучета, които имаше мама.
— И ти ли смяташ така, Робърт? — поиска да узнае баща му. По израза на лицето му изобщо не личеше огромното напрежение, което изпитваше.
— Да. Предполагам, това значи, че повече няма да ходим на площада — каза ядно момчето. — Дейвид разваля всичко.
Ричард съобразително не се обади. За няколко минути настъпи тишина. След това Карълайн се прозя.
— Време е за лягане — прошепна Луси. Момиченцето се опита да възрази. Вместо това то се прозя отново и после само слезе от коленете на Луси. Приближи се до баща си и го целуна по бузата, но изобщо не обърна внимание на брат си. А Луси още докато се изправяше, отново усети болка в краката.
— Ще ти помогна да се приготвиш — каза тя и протегна ръка към Карълайн.
Детето я пое и двете се запътиха към детските спални.
— И аз ли вече трябва да си лягам, татко? — попита Робърт.
— Защо, какво правиш по това време обикновено?
— Играем си с Дейвид, докато Мери приготвя Карълайн.
— Е, добре, но Дейвид сега го няма. Ще поиграеш ли с мен? — попита баща му.
Когато Луси се върна, те бяха потънали в играта. Тя целуна Робърт по бузата и каза на съпруга си, че се оттегля в покоите им и ще прати Мери при тях. Ричард кимна.
Когато не след дълго той отвори вратата на стаята й, тя го попита:
— Успя ли да разбереш нещо повече?
— Не. Смятам, че той наистина се е интересувал най-вече да събере исканите от учителя им листа. Карълайн, оказа се, е забелязала повече неща от него. — Той въздъхна. — Ще трябва да изчакаме събуждането на Дейвид, за да научим още нещо.
— Мислиш ли, че ще ти каже? — попита го Луси, отмятайки къдрите, паднали над челото й. После се извърна, за да го погледне по-добре. На светлината на свещите прасковено оранжевото на халата й хвърляше нежни отблясъци на лицето й.
Ричард беше застанал зад нея с ръце на раменете й.
— Не зная — отрони той с тъжен глас. Толкова тъжен, че на Луси й се стори, че не ще може да понесе тази тъга.
— Ричард, не позволявай на случилото се да те отчая — промълви тя и се изправи, за да може да го вижда по-добре.
— А бих ли могъл?
— В противен случай, човекът, който те заплашва, ще поеме контрола над собствения ти живот — додаде тя с гневен глас.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
Той отстъпи крачка-две назад, объркан към кого точно беше насочен гневът й.
— Размисли добре над постъпките си.
— Нямах възможност да направя много неща, откакто сме пристигнали в Лондон. — Обичайната му твърдост постепенно се възвръщаше. — Този път обаче смятам да се отнеса много сериозно към заплахите. Не както миналия път.
— Миналия път просто си бил сам със страховете си. Сега аз съм до теб.
Луси замълча. Изведнъж пронизалата я мисъл накара лицето й да се сгърчи от ужас.
— Мислиш, че случилото се днес с Дейвид има връзка с онези писма, нали? — почти извика тя.
Ричард я загледа втренчено — искаше му се да не беше изричала страховете си на глас — и кимна. Луси пребледня.
— Утре ще разкажа всичко на Смит.
— Смит?
— Един от мъжете, които наех. Днес се срещнах с него и с партньора му.
— И какво ти казаха?
Преди да може да й отговори, от другата страна на вратата се чу шум. Луси се усмихна.
— Нашата вечеря пристига.
Тя прекоси стаята и отвори вратата.
Въпреки че нито един от двамата не беше гладен те си похапнаха доста добре, макар всеки да ядеше само за да окуражи другия. Когато слугата отнесе и последното блюдо, Луси повтори въпроса си:
— Какво ти казаха мъжете, които си наел?
Ричард отметна къдрите, паднали над челото му.
Колкото и да не му се говореше по въпроса, знаеше, че съпругата му има право да узнае всичко. Сега и тя се намираше в същата опасност. Затова се отказа да чака по-подходящо време и й предаде в най-общи линии разговора си с мъжете.
— Какво се надяват да открият в имението ти? — изрази Луси учудването си на глас, бърчейки в същото време чело.
— Даже и те не знаят какво да очакват.
Ричард се загледа в намаляващия огън в камината, а в това време трескаво се мъчеше да намери кардиналното обяснение на всичко случило се досега. Изведнъж се изправи.
— Съгледвачите?
— Кои?
— Смит каза, че е наел няколко души да наблюдават къщата и да ни следват, когато излизаме навън.
Луси веднага разбра какво има предвид.
— Мислиш ли, че са видели какво е станало на площада ли?
Ричард отново приседна на канапето, появилите се пламъчета в очите му се изгубиха.
— Не зная. Предполагам, всичко зависи кога са започнали наблюдението.
Луси се досети за още нещо.
— Всички ни ли наблюдават?
— Не зная. Защо?
— Откъде знаят кой живее в тази къща и кой е чужд? — попита тя.
— Джоунс каза, че те вече са поразпитали. Но освен при Роулс и твоята слугиня не са имали много голям успех — отговори малко троснато Ричард.
— Защо, какво е станало?
— Никой повече не иска да отговаря на каквито и да било въпроси. След като зазидахме онзи прозорец,
