— Изтощи се, горкото дете — каза господин Мередит и въздъхна. — Сега бихте ли ми обяснили какво се е случило?
— Господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп казаха, че нищо особено не се е случило. Една дама разхождала куче и Дейвид се спрял при него. Изглежда много му харесало, защото го последвал дори когато дамата излязла извън парка. Господин Ейвъри го хванал за ръката и, според Карълайн и Ричард, Дейвид се разярил и започнал да се мята. Господин Ейвъри трябвало да го влачи до вкъщи — каза Луси. — Те са много стреснати, Ричард. Обещах им, че ще отидем да ги видим, преди да си легнат.
— Да се е разярил? Дейвид никога не е правил подобно нещо. Какво би могло да се случи? — попита Ричард.
— И коя е била дамата? Сигурно живее някъде наблизо, на този площад — обади се господин Мередит.
Той отри лице с голямата си носна кърпа и те видяха, че ръката му трепери. Беше се опитал да успокои Дейвид и се чувстваше изтощен, искаше му се само да си легне и да си почине. Но не се оплака, защото не искаше Луси да го отпрати да си почива с думите, че това е само за негово добро.
— Дамата ли? Робърт и Карълайн дали могат да я опишат? — обърна се Ричард към съпругата си.
— Те са обърнали много повече внимание на кучето — каза му Луси. — Но бихме могли да попитаме господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп. Може би те са запомнили нещо около тази жена.
Луси приседна до Ричард и погали момчето по косата.
— Толкова е малък, а се налага така да страда.
Както и по-рано, прииска й се като че да поеме цялото страдание, което изпитваше детето, и да му остави само чистите чувства на щастие и безгрижие.
— По-добре да го сложа да си легне — каза тихо Ричард.
После стана и вдигна момчето на ръце.
— Накарай го да изпие нещо успокоително, за да не се събуди през нощта. Нека се наспи спокойно — обади се господин Мередит.
Макар да го каза със спокоен тон. Ричард разпозна недвусмислената команда. Той кимна и понесе детето към вратата. Луси избърза пред него и я отвори.
След като дадоха на Дейвид успокоително, съблякоха го и то сложиха да си легне, двамата се почувстваха напълно изтощени. Спогледаха се и въздъхнаха едновременно.
— Какво не бих дал за един обикновен спокоен ден — въздъхна Ричард и се протегна, надявайки се да успокои напрегнатите си мускули.
Луси кимна. После се прозя, но не си направи труд да закрие устата си с ръка.
— Дали другите двама вече са заспали?
Луси вдигна глава и се загледа в светлината, идваща откъм учебната зала.
— Може и да не са заспали. Мисля, че още е много рано. Но се чувствам сякаш вече минава полунощ.
— Да отидем да си поговорим с тях. После ще вечеряме в стаята ти.
Той я прегърна през рамо и я поведе към учебната зала. Посягайки към дръжката на вратата, той спря за миг.
— Как бих искал да не трябваше да правя това.
Объркване и отчаяние — това се четеше в тона му. Луси кимна в знак на съгласие.
Сцената, която завариха в учебната зала, ги убеди, че решението да се видят с децата е правилно. Карълайн и Робърт със сериозни лица и изплашени очи вечеряха. Щом видяха баща си и Луси, като че се изплашиха още повече. Хвърлиха по един бърз поглед към наставниците си, после отново сведоха глави и продължиха да вечерят. Докато наблюдаваше как Карълайн с мъка преглъща залъчетата хляб, на Луси й хрумна, че децата вероятно биха се почувствали по-добре в присъствието само на баща им и нейното. Затова предложи на учителя и гувернантката:
— Ако искате, можете да се оттеглите. Ние бихме могли да останем с децата и да ги сложим да си легнат.
След като господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп излязоха от стаята, Луси отпрати и слугинята на децата.
— Ако ни потрябваш, ще ти позвъня, Мери — каза й тя.
Когато останаха сами с децата, Ричард придърпа един стол, седна помежду им и се опита да поведе неангажиращ разговор с тях. Луси също се отпусна на един стол. Едва когато Робърт и Карълайн приключиха с вечерята си, той се реши да ги разпита за случката в парка. Но първо погледна към Луси и когато тя му кимна окуражително, той зададе първия си въпрос:
— Учудих се, като разбрах, че след като бяхме на разходка, сте излезли отново. Често ли ходите в парка на площада?
Карълайн се настани на коленете на Луси. Робърт стана и се приближи до баща си.
— Господин Ейвъри ни преподаваше за листата. Вече се научихме да ги разпознаваме. Днес трябваше да открием три вида. Ето моите — каза той и извади от джоба събраните от него.
— Аз хвърлих моите, когато Дейвид… — започна Карълайн и сбърчи лице, сякаш се готвеше да заплаче.
Луси я обгърна с ръце и лекичко я притисна към себе си.
Робърт видимо пребледня.
— Дейвид разваля всичко — кресна той гневно. — Щях да спечеля първата награда с моите събрани листа. А сега господин Ейвъри изобщо не се интересува от тях.
— Прибери ги в чекмеджето си и му ги покажи утре. До утре всички ще са се успокоили — каза баща му. — Освен ако Дейвид отново не провали излизането ви.
— Разбира се, че пак ще го направи. Защо се държа така? Нарича мен бебе, а май той е бебето!
Ричард прегърна сина си, искайки да знае отговора на въпроса му.
— Може би ще можеш да ми помогнеш случилото се да не се повтори — предложи бащата.
— Как?
Карълайн, останала безмълвна досега, се размърда, при което причини неимоверна болка на Луси, но тя стисна зъби и когато детето понечи да слезе, го притегли към себе си в още по-здрава прегръдка.
— Мисля, че всичко стана заради онази дама — започна тихо Карълайн.
— Каква дама? — попита Луси, прикривайки зад маска на привидно безразличие надеждата си, че причината за тайнственото поведение на Дейвид всеки миг ще излезе наяве.
— Онази с тъмните дрехи. С кученцето — допълни момиченцето и се облегна на рамото на Луси.
— Ти също ли я видя? — обърна се Ричард към Робърт.
Момчето кимна.
— Тя каза ли ти нещо?
— Не. Аз нали събирах листа. Обаче Дейвид разговаря с нея.
— Какво му каза тя? — попита баща му. Усещаше сърцето си да бие толкова силно и се опасяваше, че няма да чуе отговора на момчето.
— Не зная.
— Дейвид се изплаши — обади се Карълайн. — Аз бях при госпожа Стенхоуп — ти нали ми каза да не разговарям с непознати?
Момиченцето извърна глава към Луси, сякаш за да провери дали тя одобрява подобно поведение. Луси отвърна с усмивка.
— Как изглеждаше тази дама? — попита тя, отмятайки с ръка къдриците, паднали над челото на Карълайн.
— Като вещиците в приказките, които Дейвид ни чете.
— Как пък разбра? — обади се брат й. — Нали беше с воалетка.
— Вярно ли е това? — обърна се Ричард към дъщеря си.
Карълайн кимна.
— Какво още си спомняте?
— Ами, имаше си кученце — изпревари сестра си Робърт.
— Беше сама — допълни Карълайн и отново вдигна поглед към Луси. — Не ми изглежда да е добра.
