— Просто е. Израснах с двама любящи родители в прекрасни взаимоотношения помежду си. Смятах, че и моят живот ще е такъв. — Теса поклати глава. — Но всеки път, когато се влюбвах — а съм изпитвала това несигурно чувство немалко пъти — всеки път, когато предложа сърцето си на някой мъж, той го разбива. Това няма да се случи повече. Няма начин. За мен любовта е мит точно както митовете за боговете на Олимп. Който днес — в случай, че не знаеш — е ски-курорт.
— Хей, на всеки се е случвало да му разбият сърцето. Това е част от играта. Нали знаеш — емоционалният еквивалент на
— О, аз вярвам. — Теса се ухили. — Вярвам във високите, красиви гръцки богове. Просто не вярвам в смъртните мъже. — Взе една химикалка и я насочи към приятелката си. — Но ще повярвам, че мечтите могат да станат реалност само ако оцелея през следващите три седмици.
Ейнджи се усмихна съчувствено.
— Още мразиш този клас, нали?
— Не стига, че трябваше да ги взема по средата на семестъра, но и съм пропуснала разделите за гръцка и римска митология, средиземноморските легенди… — Нещастното изражение на Ейнджи я накара да спре. Теса сбърчи нос. — Чувала си го и преди, нали?
Очите на Ейнджи заблестяха закачливо.
— Почти всеки път, когато имаш часове в този клас. Слава Богу, че е два пъти седмично. Все още не мога да схвана. Разбирам защо предпочиташ темпераментните гърци пред нормандските богове в тяхната ледена страна, но кой човек с всичкия си не харесва крал Артур и Ланселот и всички онези разкази?
— Аз, ето кой. Помисли, Ейнджи. — Теса започна да почуква по бюрото с химикалката. — Първо на първо, става въпрос за средните векове. Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Дори и да имаш пари и власт и да живееш в замък, животът ти в най-добрия случай ще е примитивен.
— Да, не звучи толкова добре като това да си гръцки бог, лудуващ под палещото слънце на някой плаж без нищо върху себе си, освен туника и усмивка.
Теса се засмя.
— Е, и кое звучи по-добре? Средновековието просто не може да се включи в състезанието. Виждала ли си някога рицарски доспехи?
— Ъ-хъ — отговори Ейнджи. Беше нащрек.
— Дали наистина би искала да носиш студен, тежък метал? А още по-малко — да се сгушваш до него? Е? — На Ейнджи, изглежда, тази мисъл не й хареса и Теса задълба още повече: — Или още по-зле — да се хвърлиш в прегръдката на мъж, който е стоял цял ден запечатан като консервена кутия? Това едва ли е моята представа за приятно прекарване на времето.
— За това съм съгласна, но какво ще кажеш за любовта? Толкова е романтично. — Ейнджи стисна упорито устни. — Артур и Гуенивир и Ланселот.
— Любов? — Теса се намръщи. — По-скоро прелюбодейство, предателство и разочарование. Любовта в гръцките легенди поне има цел, обяснява смяната на сезоните или нещо друго. Легендата за Артур няма дори особена поука, като изключим тази може би — не доверявай жена си на най-добрия си приятел.
Ейнджи поклати глава.
— Ти определено си се побъркала, Теса.
— Не съм. — Тя се засмя. — Просто вярвам, че гръцките легенди, както и римските, са класически, а Артур и приятелчетата му са само измислица.
— Както и гръцките богове, но това явно не те тревожи.
— Добре, признавам. Никой от тези богове, крале или хора не е съществувал. Точка. Сега. — Тя стана и погледна пакета на бюрото си. — Да видим какво ми е изпратила майка ми. Тук някъде трябваше да има ножица.
Ейнджи разрови по бюрото.
— Никога ли не подреждаш?
— Разбира се. В началото и в края на учебната година.
— Ето я. — Ейнджи вдигна ножицата. — Милейди Теса, меча ви.
— Много смешно.
Теса сряза връвта, отвори пакета и извади няколко топки от смачкани вестници.
— Колко мило — обади се Ейнджи. — Малко леко четиво за пътуването ти.
— Майка ми винаги опакова всичко прилежно. Смята, че нищо в пратката не бива да се движи. — Теса извади последната топка вестник и се усмихна. — Виж това.
— Какво е? — Ейнджи се надигна, за да надзърне в кутията.
— Книги.
— Книги? — В гласа й се долови нотка на разочарование. — Това ли е? Само книги?
— А-ха. Но не просто някакви стари книги. — Теса извади най-горната и я разгледа. — Детски книги. Стари детски книжки. Колекционирам ги от много отдавна. Погледни тази, особено илюстрациите.
Теса й подаде томчето и Ейнджи прелисти страниците.
— Хубавичка е.
— Нали? — Теса извади още три книги от сякаш бездънната кутия. — Май са някъде от двайсетте или трийсетте години. Произвеждали са ги масово, но качеството им е много по-добро от това на днешните.
Ейнджи взе друга книга и я прелисти.
— Харесва ми старомодният стил на рисунките. Някак невинен.
— Знам. Майка ми сигурно ги е открила на някоя гаражна разпродажба. Като малка винаги ме мъкнеше от една разпродажба на друга всяка събота сутрин. А сега винаги, когато се натъкне на нещо, което смята, че ще ми хареса, го купува и ми го изпраща. О, тук има и бележка.
Теса извади сгънат лист и го прочете.
— Е, какво пише?
— Пише:
— Може би майка ти знае, че не вярваш в любовта — Ейнджи повдигна вежди, — и се надява, че поне ще повярваш в магията.
— Греши. — Теса се загледа в кутията. — Тук има още една книга. — Тя я извади, прочете дългото заглавие и устните й се разтеглиха в усмивка. — Няма да повярваш. — Подаде томчето на Ейнджи.
Ейнджи погледна към златистите букви и се засмя.
— Не те познава много добре, нали?
— Напротив, познава ме много добре. — Теса си взе обратно книгата и я разгледа внимателно. — Това е наистина интригуващо. По корицата съдя, че книгата е на около стотина години. Все още е сравнително лесно да се намерят неща оттогава. — Отвори я внимателно. — Но страниците изглеждат много по-стари. Чудя се как ли се е получило?
— Може би някой е сменил корицата? — опита се да подскаже Ейнджи.
— Предполагам… И все пак изглежда странно. — Теса бавно запрелиства страниците. — Това изглежда наистина, наистина много старо. Виж само печата.
Ейнджи погледна към страницата.
— Курсивен стил, по-скоро като писано на ръка. — Погледът й срещна този на Теса. — И какво от това?
— Не знам. След като корицата е била сменена, вероятно книгата не е особено ценна. — Теса сбърчи вежди. — Но е интересно.
— Интересно? — Ейнджи притисна ръце към бузите си в преувеличен жест на изненада. — Кой би си помислил, че нашата мис Сейнт Джеймс би сметнала точно тази тема за интересна?
— Избий си го от главата — засмя се Теса. — Намирам за интересна книгата, не темата. — Остави я внимателно на масата. — Ще я прегледам по-късно. Да идем да намерим нещо за похапване.
— Хубаво е да разбера, че вярваш в нещо. — Ейнджи пристъпи към вратата.
— О, така ли? В какво? Ейнджи й се ухили лукаво.
— В яденето.
— Хвана ме. А сега да вървим.
