привиждат разни неща.
— Не ставай глупава, Теса.
Тя кимна рязко и посегна към книгата. Ръката й се разтрепери и изпусна томчето. То се отвори и падна на пода с корицата нагоре.
— Проклятие.
Каквато и да беше тази книга, със сигурност беше стара, вероятно скъпа, и заслужаваше по-внимателно отношение. Тя я вдигна, пренебрегна силното си желание да не я поглежда и я обърна.
Книгата се бе отворила на картината с рицаря в параклиса. Истинността на рисунката отново я порази. Отсенките върху кожата на рицаря бяха толкова топли и истински, че тя почти си помисли, че може да докосне пулса на шията му. Студенината на каменните стени и спокойствието на помещението бяха толкова добре предадени, че сякаш излязоха от картината и я обгърнаха. Яркият слънчев лъч, проникващ през прозореца, беше съвсем като истински. Теса стоеше като хипнотизирана. В лъча светлина танцуваха прашинки. Самата светлина ставаше все по-силна и по-силна. Тя вдигна ръка към заслепяващия я лъч, но явно не можеше да се извърне.
Какво ставаше тук? Не можеше да отмести погледа си от картината, която я привличаше все по-близо и по-близо, макар че тя самата не бе направила и една крачка. Страх сграбчи сърцето й и тя опита да се бори със силата, която я дърпаше. Какво ставаше с нея? В едно ъгълче на съзнанието й се промъкна мисълта, че това прилича на усещането при класическа филмова техника. Камерата се движи напред, докато лещите се движат назад, карайки те да изгубиш представа за пространство и разстояние. Вече бе преживяла подобно усещане пред екрана, но хваната от него тук и сега… Не! Призля й. Обърна се към един образ, който нарастваше, докато изпълни всичко — погледа й, сетивата й и най-накрая — нейния свят. Теса се бореше с шока, който й отнемаше дъха и смразяваше кръвта й. Закри очи с ръце, борейки се да възвърне самообладанието си. Изведнъж всичко сякаш се успокои и замръзна.
Продължаваше да затиска очите си с ръце. Какво, по дяволите, беше това? Болна ли беше? Мъртва? Дали не е припаднала?
Стоя неподвижна доста дълго. Сърцето й блъскаше в гърдите. Не си спомняше да се е страхувала толкова. О, страхът я навестяваше понякога, но никога истински, неподправен ужас. Но това сега беше ужас. Какво щеше да види, когато махнеше ръцете от очите си? Отново си пое дълбоко въздух. Може да беше всичко друго, но Теса Сейнт Джеймс никога не е била страхливка и нямаше намерение сега да става. Махна ръцете си и се втренчи във видението пред себе си.
Рицар, коленичил пред олтар, скръстил молитвено ръце, вперил поглед нагоре.
Глава 2
— По дяво…
— Е, е, скъпа моя, що за език! Намираш се в параклис.
Теса се извърна рязко в посоката, от която дойде гласът. Възрастен джентълмен се бе облегнал невъзмутимо на каменната стена. Акцентът му беше леко английски, сакото му беше с традиционна кройка, сребристата му коса — късо подстригана, а стоманеносивата брадичка — прецизно оформена. Тя ахна.
— Вие! Вие сте…
Той изтанцува няколко стъпки от танца степ. Теса го гледаше объркана.
— Фред Астер?
— Не. — Той направи още няколко перфектни стъпки. — Но хората казват — той завърши с поклон, — че приличам на него.
Очите й се разшириха. Застанала между сър Парче и това подобие на Фред Астер, което очевидно очакваше аплодисменти, имаше пълното право да смята, че сънува кошмар.
— Някой да ме ощипе, сигурно сънувам.
Ръката й веднага изтръпна от болка.
— Ох! — Тя стисна засегнатия крайник и се втренчи в подобието на Фред Астер. Той не бе помръднал и на сантиметър, но Теса не се и съмняваше, че вината е негова. — Заболя ме!
Той сви рамене.
— Каза да те ощипя.
— Е, определено нямах предвид точно това!
— Ако не си го имала предвид, не е трябвало да го казваш.
— Едно от онези неща, които хората все повтарят. Като например
— Съжалявам. — Той я удостои с мила усмивка. — Без да искам.
— Обзалагам се. Кой си ти всъщност?
Той кръстоса ръце на гърдите си.
— Би трябвало да се обидя от това, че не можеш да ме познаеш.
— Познавам те добре. Ти прекъсна часа ми тази сутрин.
— Хайде, хайде, скъпа, това едва ли беше прекъсване. Само зададох един прост и уместен въпрос.
— Хубаво. Може би не беше прекъсване. — Тя вдигна обвинително пръст към него. — Но не трябваше да бъдеш там. Администрацията би трябвало да предупреждава за външни посетители. Такива са правилата. Това е част от колективния трудов договор.
Той повдигна безочливо вежди.
— Аз не съм част от никакъв колективен трудов договор. И единствените правила, на които се подчинявам — очите му заблестяха, — са моите собствени.
— Не ме интересува! — По дяволите, този мъж я дразнеше. От друга страна, раздразнението й бе изместило почти всичкия страх. — Единственото, което ме интересува, е отговорът на въпроса ми. Така че още един път — Фред, кой си ти?
Той въздъхна.
— Сигурна ли си, че не ме познаваш?
— Да.
— Съвсем?
— Да, да, да!
— Може би имам нужда от известна помощ в областта на пъблик рилейшънс — промърмори той.
— Може би… — Думите излизаха през стиснатите й зъби. — Може би имаш нужда да забравиш егото си за момент и просто да отговориш на проклетия въпрос!
— Теса — тихо каза той, — спомни си параклиса.
— Не ми пука за параклиса!
— Това е доста грубо от твоя страна.
— Грубо? — Тя се задави от възмущение. — Грубо?
— Ти го каза, скъпа. — Тонът му беше търпелив, сякаш говореше на малко дете.
— Не съм груба. Винаги съм била… любезна. Точно така. — Тя изпъна дребната си фигура и го изгледа високомерно. — Аз съм изключително любезна.
Той изсумтя.
— Не и днес.
— И чия е вината? Ти дори не проявяваш най-простата учтивост да се представиш. — Тя го изгледа триумфално.
— Съвсем права си, скъпа. Моите извинения. Много добре. Позволи ми да се представя. — Той направи елегантен поклон, изправи се и я погледна в очите. — Магьосник необикновен и съветник на крале, аз съм Мерлин.
Тя го гледа известно време, после изведнъж избухна в смях.
— О, да, така е, приятелю. А аз съм Гленда, добрата вещица на Севера. Хайде.
Очите му се присвиха, но гласът му беше благ.
— Не ми вярваш?
— Разбира се, че не ти вярвам. — В думите й звучеше убеденост, но в стомаха й се надигаше
