паника.
— Погледни книгата, Теса.
Тя не можа да устои на почти неприкритата му заповед. Погледът й падна върху книгата, която още беше в ръцете й. Тя сама се отвори на страницата, където беше рисунката на Мерлин. Теса сбърчи объркано вежди. Образът на стареца с бялата коса и конусовидна синя шапка бе изчезнал. Сега картината представляваше приятен възрастен мъж с прилежно оформена брадичка и сако с традиционна кройка. Книжката се изплъзна от пръстите й. Паниката й нарастваше.
— Много добре. — Полагаше огромни усилия гласът й да не трепери. — Хубав номер. Но всяко десетгодишно хлапе сигурно би могло да го направи.
— Така ли мислиш? — Веждите му отново арогантно подскочиха нагоре.
— Разбира се.
Тя вдигна брадичка, демонстрирайки увереност, каквато не изпитваше. Паниката в стомаха й се затягаше на възел и ледените пръсти на страха сграбчиха сърцето й.
— Наистина? Небеса, нямах представа, че съвременните деца са толкова надарени. Как мислиш — някое десетгодишно хлапе дали ще успее да направи и това?
Той вдигна ръце, после бавно ги отпусна. Движението беше плавно и хипнотизиращо. Теса гледаше как чертите му се променят толкова бавно, че почти изглеждаше естествено. Стоманеносивата брадичка стана по-бяла и се удължи. Сивата коса порасна, образува вълни — бели като сняг. Сакото се стопи в гладка, блестяща коприна, яркосиня, със златни звезди и планети, разпръснати по тъканта. Точно като във видеоклип.
Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.
— Това е по-трудно.
— Наистина. — Очите му блестяха.
— Значи… ти си…
— Мерлин. На вашите услуги.
— Страхотно.
Ужасът, който я бе сграбчил преди, се върна толкова силен, че почти й спря дъха. Подобен ужас бе изпитвала единствено в кошмарите си. До днес. Какво ставаше тук? За какво бе всичко това? През ума й веднага премина единственият логичен отговор.
— Това е! Защо не се сетих по-рано? Какво облекчение.
— Кое е облекчение?
— Разбира се. Толкова е очевидно. — Думите й излизаха все по-бързо и по-бързо, пречеше им единствено страхът, че може, че е съвсем малко вероятно, да греши. — Аз спя. Заспала съм в библиотеката, загледана в тъпата книга. Това е просто сън. Гледай. — Тя пристъпи към стената и удари с ръка студената й, твърда и съвсем реална повърхност. — Добре, няма проблем. — Почти бе очаквала ръката й да мине през стената. — Може и да изглежда реално, но не е. — Погледна към Мерлин. Той все още си беше с костюма на герой от Дисниленд. — Ако затворя очи, ти ще си отидеш и аз ще се събудя. Ето. — Тя стисна здраво очи. — Едно, две, три… — Щеше да се събуди, когато стигне до десет. — Четири, пет, шест… — Дали вече не е изчезнал? — Седем, осем, девет… — Тя отвори рязко очи. — Десет.
Мерлин стоеше на съвсем същото място усмихнат.
— Проклятие — изстена тя. Мерлин отвори уста сякаш за да каже нещо. — Знам, знам, не е необходимо да го казваш. Това е параклис. Съжалявам. Но не е истински параклис, затова няма значение. Всичко е само в главата ми. — Тя огледа помещението. — Имам страхотно въображение между другото. Виж само всичко това. — Тя махна с ръка. — Стените, слънчевият лъч през прозореца, дори сър Парче ей там — всичко е съвсем автентично. Особено като се отчете, че дори не харесвам този период от историята.
— Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Мисля, че такива бяха думите ти — каза Мерлин.
— Точно! Виждаш ли? Как щеше да ги знаеш, освен ако това не е сън?
— Или ако не съм Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале.
— Не, не, няма начин. Ти не си истински. Това е сън. — Тя поклати енергично глава. — А дори и да не е сън, ти пак не би могъл да си истински, защото Мерлин никога не е съществувал. Ти си плод на въображението ми. Внушителен плод…
— Благодаря.
— Но плод, въпреки всичко. Най-близкото до действителността беше представянето ти като Фред Астер…
— Научих го на всичко, което знаеше — промърмори плодът.
— Но дори и това не се брои, защото аз спя. Точка. Следователно… — Тя тръсна ръце, сякаш са мокри, нервен жест, останал още от детството й. Гласът й се извиси опасно високо: — Защо не мога да се събудя?
— Е, аз бих казал, че отговорът е очевиден.
— Ти си ужасно долен за някой, който не съществува — озъби сетя. — И какво искаш да кажеш с това
— В библиотеката? — прекъсна я кисело той.
— Човек никога не знае. Коли доста често се блъскат в сгради.
— Ти беше на третия етаж.
— Добре, де. Може да е било самолет. Може би се е разбил в сградата. Това би обяснило защо не си спомням нищо. — Започна да крачи напред-назад, заобикаляйки сър Парче, който въобще не помръдваше. С нейния късмет! Съзнанието й измисля мъж като този, а той е вцепенен като пън. — Значи… Някакъв самолет се е разбил в библиотеката и аз… О, не! — Тя се втренчи в Мерлин и очите й се изпълниха със сълзи. — Мъртва съм, нали? Мъртва съм и това е адът. Изпратили са ме да прекарам вечността в Средновековието с един страхотен мъж, замръзнал като буца лед, и с теб. — Очите й се разшириха. — Ако това е адът, то значи ти си…
— Съвсем сигурно не съм. — Гласът му прогърмя обидено. — Не ми харесва допускането ти. О, разбира се, не бях идеален през последните няколко хилядолетия, но съм повече от убеден, че няма да прекарам вечността на място, много по-топло от… да кажем… един хубав Карибски остров. Като се изключи това, ти не си мъртва.
— Слава Богу. — Тя въздъхна с облекчение и прокара пръсти през късата си, накъдрена коса. — Значи е кома. Може би съм паднала? Има логика. Паднала съм и съм си ударила главата в масата. Разбира се… голяма, тежка дъбова маса. Ударила съм си главата и сега съм в някоя болница. Лекарите се грижат за мен. Сигурно съм включена на системи и всички онези глупости. Но как така ще пострадам! След три седмици заминавам за Гърция. Ами ако не се събудя навреме? Ами ако въобще не се събудя? Ами ако… Ох! — Ръката й отново изтръпна от ощипване. — Защо го направи?
— Подозирах, че за предпочитане е да те зашлевя през лицето.
— Да, ако това са единствените възможни алтернативи.
Тя се втренчи в набедения магьосник, а той отвърна на погледа й с търпелива усмивка.
— Свърши ли?
— Не — сопна се тя и разтри ръката си. — Добре. Сега вече свърших.
— Отлично. Ако си успяла да овладееш емоционалния си изблик, имаме за какво да поговорим.
— Обикновено не избухвам така — промърмори Теса.
— Знам, скъпа. Трябва да си призная, че доста се изненадах.
— Изненадал си се? Господи! — Погледът й се впи в неговия. — Толкова съжалявам.
— И саркастична при това. Тц-тц. — Мерлин поклати глава и въздъхна.
Обзе я силно раздразнение. Човек би си помислил, че ако ще създава видения, толкова измислени, колкото Мерлин, магьосник необикновен и т.н., подсъзнанието й би се спряло на нещо по-малко дразнещо. Стисна зъби.
— Знам, че ще съжалявам за това, но защо си изненадан?
— Ти си възрастен човек, на двайсет и шест години, мисля.
