— Двайсет и седем.
— Наистина? Хм. Приемам поправката. — Той отново повдигна вежди. — И все още неомъжвана?
Теса изстена вътрешно. Тонът на гласа му беше точно като този на майка й, когато се повдигнеше темата за брака. Майка й успяваше да повлияе дори на измишльотината на собственото й подсъзнание.
— Все още.
— Мисля още, че те смятах за сравнително интелигентна…
— Благодаря.
— Отчитайки пола ти и времето, в което живееш, разбира се.
— Разбира се. — Страхотно. Плодът на въображението й беше средновековен женомразец и сноб.
— Това обаче няма нищо общо с женомразието и снобизма, въпреки че — признавам си — епохата, в която живееш, не ми е любима.
— Не ми казвай, че можеш да четеш и мислите ми. — Тя се плесна по челото. — Разбира се, че можеш. Ти си в мислите ми.
Той я изгледа със съжаление.
— Скъпа моя млада жено, няма никакво съмнение, че ще е много по-лесно — и за двама ни, — ако просто приемеш истината.
— Истината?
Тя го гледа втренчено известно време. Ако не спеше или не беше в кома, а трябваше да си признае, че нищо в живота й не й се е струвало толкова реално, то тогава не беше съвсем сигурна, че иска да разбере истината. Но имаше ли избор? Пое си дълбоко дъх.
— Добре. Да видим тогава. Каква е истината?
— Съвсем проста. — Очите му заблестяха. — Извадих те от твоето време и те заведох в епоха, която сам си избрах.
— Извадил си ме от какво? — Тя затаи дъх.
— От времето.
— Времето?
— Времето.
— Времето. — Думата пулсираше в мозъка й.
— Мисля, че точно това казах.
— Пътувала съм през времето? — Сърцето й биеше лудо в гърдите.
— Точно така.
— Като в онзи филм,
Мерлин сви рамене.
— Измислици.
— Измислици?
Рунтавите му вежди се сключиха.
— Доникъде няма да стигнем, ако непрекъснато повтаряш думите ми.
— Е, извинете ме, господин Магьосник — рязко каза тя. — Имам съвсем малък проблем с осмислянето на цялата тази работа.
— Много добре. Смея да кажа, че би трябвало да го очаквам. Винаги така става.
— Винаги? Колко често го правиш?
Той въздъхна нетърпеливо.
— Седни и се опитай да запазиш спокойствие, докато аз се опитвам да ти обясня.
Теса се огледа. Като се изключеха олтарът и цветните килими по стените, параклисът беше съвсем гол.
— И къде предлагаш да седна?
Плодът на въображението й трепна леко и пред нея се появи стол с бързината на лошо направен монтаж. Тя го изгледа снизходително.
— О, хайде. Сгъваем стол? Тъп стар метален сгъваем стол от Магьосника необикновен и съветник на крале? Сигурна съм, че можеш да се справиш и по-добре?
— Моля да ми простиш. Какво си мисля аз? — Очите му светеха присмехулно. — Така по-добре ли е?
Сгъваемият стол изчезна. На неговото място сега имаше нещо, което можеше да се нарече единствено трон. Стол, достоен за крал или император. Огромен, златен, с инкрустирани скъпоценни камъни, той почти изпълни малката стая. Теса ахна, после сподави кикота си.
— Мисля, че това е малко прекалено. Не можеш ли да направиш нещо средно?
Тронът изчезна, заменен от старо, но удобно на вид кресло.
— Хей, това е на баща ми. — Теса се ухили доволно и се отпусна в креслото. Погали нежно страничните облегалки. — Винаги съм обичала това кресло.
— Знам — каза лукаво плодът на въображението й.
— Не смей да се кичиш с лаври заради това. — Тя се облегна удобно. — Всичко е част от моето подсъзнание. Аз го измислям. Аз те измислих. И, оказва се, имам доста развинтено въображение. — Тя сложи ръце под главата си и се усмихна.
— Ако си готова…?
— Съвсем. — Ако трябваше да бъде прикована в тази кома или сън, или каквото и да беше, то поне беше редно да се чувства удобно. — Моля, продължавай.
Плодът на въображението й вдигна красноречиво поглед нагоре, сякаш молеше за божествена подкрепа, после погледна към нея. Погледът му би я накарал да се почувства неспокойна, ако, разбира се, той не беше нещо, което тя си е измислила.
— Както казах преди, извадих те от твоето време и те доведох…
— Удобно ли ти е да стоиш така? — изтърси внезапно тя. Не беше сигурна, че е готова да чуе това, което ще й каже.
— Съвсем удобно, благодаря. А сега, както възнамерявах да кажа…
— Сигурен ли си? Защото можеш да вземеш този стол. Или може би да извадиш друг?
Защо искаше да забави обяснението му? Ако беше толкова убедена, че това е плод на нараненото й съзнание, халюцинация или просто лош сън, тогава защо беше това нежелание да го изслуша?
— Много добре. — Един стол, подобен на нейния, цопна наблизо, като плодът на въображението й вече седеше в него. — А сега мога ли да продължа?
— Предполагам — каза тихо тя.
— Както се опитах да обясня по-рано, аз те извадих от твоето време и те доведох в моето.
— Добре.
Защо тези думи изпълваха сърцето й със страх? Защо искаше да покрие ушите си, да се свие в ъгъла на креслото и да се скрие от него и от целия му свят? Свят, който тя бе измислила. Свят, който се бе родил в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието й. Свят, който просто не можеше да бъде реален.
Ами ако беше?
Той я гледаше така, сякаш знаеше какво си мисли. Но, разбира се, че ще знае какво си мисли. Той беше една от мислите й. И абсолютно нищо друго.
— Защо? — попита тя с внезапна решителност да се изправи пред тази илюзия или каквото и да беше. — Защо ме доведе тук?
— Значи… — думите му бяха бавни и премерени — си ми повярвала?
— Не ти вярвам. Не вярвам, че съществуваш. Всъщност не вярвам, че въобще някога си съществувал. — Скочи на крака. — Ако нещо от всичко това е истинско — а аз все още се съмнявам с цялото си сърце, — няма начин да си Мерлин, магьосник не-знам-си-какъв и съветник на не-знам-си- кой.
Той се облегна назад и я погледна разсеяно.
— О, и защо не?
— Защото никога не е имало Мерлин. Никога не е имало крал Артур. Никога не е имало Камелот. Няма никакви доказателства, нищо, което можеш да докоснеш или видиш. Цялата история е измислена. Мит. Легенда.
