— Предавам се, но ще продължа да играя. Добре. Ние се намираме между моментите. Аз съм тук, в прекрасния свят на крал Артур и рицарите на кръглата маса. — Тя повдигна въпросително вежди. — Всъщност не си го казал направо и това е просто допускане от моя страна, но се намираме в Камелот, нали?

— Много добре. Вярата ми в интелигентността ти не е била напразна.

— Хиляди благодарности. И аз съм тук преди всичко защото ти е писнало историята да се отнася с теб точно така, както си искал да се отнася — като към легенда. Така ли е?

— Казано по този начин, изглежда доста капризно от моя страна — отвърна замислено Мерлин.

— А не е ли? — Не можа да скрие доволната си усмивка. — А втората причина явно е свързана с него. — Тя махна към сър Парче. — И кой е той всъщност? Артур? Ланселот?

— Мили Боже, не, той е прекалено млад, за да е кралят или сър Ланселот. Това, скъпа моя, е Галахад.

— Галахад?

— Синът на Ланселот.

— Знам. — Тя заобиколи коленичилия рицар. — Той е един от рицарите, открили свещения Граал. В зависимост от това, коя версия на легендата разглеждаш, Галахад и, мисля, Пърсивал и Борс са били единствените, успели в търсенето.

— С облекчение забелязвам, че въпреки недоверието ти си доста добре информирана.

— Направила съм си домашното.

Теса разгледа неподвижния воин. И отблизо изглеждаше толкова добре, колкото на илюстрацията, но не чак толкова идеален. Мънички бръчици излизаха от ъглите на очите му и Теса се зачуди дали са се образували от отблясъка на меча му, или са резултат от смях — силен и неудържим. Брадичката му не беше просто предизвикателна, но и решителна, подхождаща на мъж — строг и непреклонен, — който се държи с арогантността, породена от самоувереност. И се оказа права за очите му. Бяха сини, толкова дълбоки и тъмни, че тя веднага се сети за…

— Кадифе? Сапфири? Морето? — попита Мерлин.

— Не — отвърна разсеяно Теса. — Мислех си по-скоро за онзи тъмен, синьо-черен оттенък на небето точно преди започването на бу… — Тя се втренчи във вълшебника. — Няма ли да престанеш?

Очите му се разшириха невинно.

— С кое?

— Да четеш мислите ми.

Той се ухили.

— Не беше необходимо да чета мислите ти. Само един глупак не би разбрал какви са мислите ти за… — Той се покашля. — Сър Парче.

Лицето й пламна.

— Ако нямаш нищо против, нека това си остане между нас. Не бих искала да го притеснявам.

— Нито себе си.

— Нито мен.

— Въпреки че, смея да кажа, Галахад не би се изненадал от тази титла. Когато разбере значението й, разбира се. — Мерлин се усмихна. — Дамите от двора го удостояват с голямо внимание.

— Обзалагам се. — Тя въздъхна дълбоко и погледна Мерлин в очите. — И какво трябва да направя аз? Във връзка с него, имам предвид.

— Ти знаеш, че неговата съдба е да открие Граал. Това, което не знаеш, е, че не може да успее в търсенето си сам, без чужда помощ.

Теса се взираше в черните очи на Мерлин.

— Шегуваш се.

— Обичам хубавата шега, но не, скъпа моя, не се шегувам.

— Чакай малко. — Теса разтърси глава. — Няма да търся никакъв Граал. Определено. Единственото място, където отивам, е у дома. А после отивам в Гърция. Това е. Няма да ходя на никакво пътешествие в Средновековието, пък било то и с мъж, изглеждащ толкова добре, колкото този тук. Сигурна съм, че има дузини сладки малки средновековни дамички, обикалящи из Камелот, които с огромно удоволствие ще прекарат известно време с Галахад в търсене на чашата на Исус. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Накарай някоя от тях да прави компания на твоя рицар в блестящи доспехи. Аз не проявявам интерес към Артуровата версия на „Мисията невъзможна“.

— За да открие Граал, той има нужда от това, което само ти можеш да му дадеш.

Гласът на Мерлин беше благ, но очите му не оставяха никакво съмнение, че Теса просто няма избор.

— И какво е то? — внимателно попита тя.

— Ти самата трябва да го определиш.

— Гатанка? — Тя изпъшка. — Започваш всичко това с гатанка? Мразя гатанките.

— Научи се да ги харесваш. — Той се усмихна. — Предполагам, че ще се натъкнеш на доста от тях по време на това търсене.

— Какво искаш да кажеш с това „предполагам“? — Очите й се присвиха.

— Времето, точно както живота, не е абсолютна величина. — Той сви рамене. — С всяко завъртане на колелото изходът може да се промени. Не мога да кажа със сигурност, че всичко ще свърши така, както преди. Както ти и аз очакваме.

— Какво мога да очаквам? — бавно каза тя. — Искам да кажа, ако го направя, ако помогна на този човек, какво ще се случи след това? Ще ме изпратиш ли вкъщи?

Мерлин кимна.

— Такъв беше първоначалният ми план.

Теса погледна към замръзналата фигура. Ако всичко това не беше истинско — а тя все още упорито се уповаваше на бързо избледняващата надежда, че това е просто творение на свръхактивно въображение, — в такъв случай не губеше нищо, ако се присъедини към Галахад. А ако беше истинско, присъединяването към сър Парче беше единственото очевидно нещо, което можеше да направи, за да накара Мерлин да я върне там, откъдето я беше взел.

— Изглежда така, сякаш нямам кой знае какъв избор, а?

Мерлин се намръщи разочаровано.

— Аз не бих го казал точно по този начин. Параклисът, забрави ли? Така или иначе, преценката ти на положението е точна.

— Страхотно. — Тя въздъхна примирително, обърна гръб на Галахад и се изправи пред Мерлин. — Ще го направя, но само при условие, че обещаеш да ме върнеш точно там, където ме намери, когато това глупаво търсене приключи.

— Обещавам. Да умра, ако не го направя.

— Много мило. — Теса изсумтя. — Бях останала със смътното впечатление, че ти живееш вечно.

— Така е.

Веждите й подскочиха нагоре.

— В такъв случай клетвата ти е относително безсмислена.

— Относително. — Той се ухили и тъмните му очи заблестяха. — Всичко е относително, скъпа моя.

— Ти наистина не играеш честно. Държиш всички… Хей!

Тя все още виждаше очите на Мерлин, но останалото сякаш започна да избледнява. Теса виждаше стената на параклиса през него. Явно свикваше с неочакваното. Предишната й паника сега беше просто леко безпокойство от това, че говори на един почти невидим магьосник.

— Това започва да ме дразни. Какво правиш пък сега?

— Имам да се погрижа за някои дреболии. — Едва ли беше останало нещо повече от присмехулния тон и блясъка на очите.

— Хей, не ме изоставяй! — Тя изкрещя, сякаш невидим беше синоним на глух: — Какво да правя с него? — Теса махна нетърпеливо към фигурата пред себе си.

— Сигурен съм, че вие двамата ще се оправите без проблеми.

— Без проблеми? — извика тя, но беше прекалено късно.

Вы читаете Вярвай
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату