Вярвай

се интересуваше от посоката. Просто я гледаше очарован, сякаш беше някой нов животински вид, който току-що е открил.

— Интересна песен. Преди не съм я чувал.

— Каква песен?

— Тази, която си тананикаш.

— О, тази ли? — Не се бе усетила, че си тананика. — Това е нещо като химн.

— Наистина. Звучи странно.

— Обзалагам се, че никога няма да чуеш нещо подобно. — Не и ако не живееш в продължение на векове. — Е, готов ли си за изпитанието ми?

— Изпитанието ти? — Той поклати глава, сякаш за да се отърси от някаква мисъл. Сбърчи чело. — Теса, не е необходимо да те подлагам на изпитание. Желанието ти да се подложиш на някакво премеждие, за което дори не знаеш какво е, вече е достатъчно изпитание. — Той се усмихна. — Убеден съм, че смелостта ти е безспорна, и се признавам за победен.

— Това ми харесва. — Тя стисна ръката му. — Трябва да призная, че е наистина изкусително, но смятам, че приказките ти имат нещо общо с честта, нали? Да спазиш обещанието си, нали?

— Да, но…

— Никакво „но“. Дадох ти дума и това е всичко. Е… — Тя го погледна с увереност, която току-що бе открила у себе си. — Какво си намислил?

На него сякаш му стана много неудобно.

— Хайде, изплюй камъчето.

Той заговори съвсем бавно:

— След като размислих, прецених, че изпитанието, което ти бях подготвил, не е честно.

Тя се засмя.

— Какво искаш да кажеш?

Той въздъхна тежко.

— Бе предназначено по-скоро да те изплаши, отколкото да докаже смелостта ти.

— Да ме изплаши? — Какво ли беше измислил? След всичко, което преживя напоследък, беше необходимо нещо наистина сериозно, за да я изплаши. — Ще се справя. Нали няма да ме убие?

— Не. — Той се намръщи, поколеба се, сякаш го обмисляше. — Има малка вероятност, но… — Отново поклати глава — Не.

— Радвам се, че си толкова уверен.

— Беше предвидено да изпита и доверието ти, освен смелостта.

— Доверието? — Май рефренът на „Аз съм жена“ започна да отива на заден план.

Той я поведе към външните порти. На стената бяха облегнати лък и колчан със стрели, както и пътна чанта. Той метна колчана през рамо и взе лъка и чантата. Стрелба с лък? Поне това беше нещо, с което можеше да се справи. Вероятно. Може би зависеше от това, което се намира в чантата.

— Закле се, че би ми доверила живота си.

— Разбира се. Защо да не ти го доверя? — Дали и той чува, че гласът й е отслабнал, или просто кръвта, която бучеше в ушите й, заглушаваше звука му? И къде изчезна проклетата песен?

— Да. — Той я изгледа с възхищение. — Впечатлен съм, Теса Сейнт Джеймс. Не е лесно да повериш живота си на човек, който в много отношения ти е непознат. Ти си наистина жена с изключителна смелост и вяра.

— Отново тази дума — промърмори тя. Преминаха през портите и дългите му крачки я поведоха към една ливада, обградена от дървета. Наложи й се почти да тича, за да не изостава. Къде я водеше? Вероятно на някое място, където лесно можеше да се освободи от тялото й.

Смешно. Тя се взираше в широкия му гръб и се бореше със страха, който стискаше гърлото й. Наистина му се доверяваше, повече или по-малко. Не, че инстинктите й винаги бяха правилни, когато се отнасяше до мъже. Не беше това. Но като се изключат арогантността и мъжкият шовинизъм, които би трябвало да очаква, така или иначе, той съвсем отговаряше на легендата. И Ориана й бе казала, че е добър човек. От друга страна, между мита и действителността съществуваха доста големи несъответствия.

Най-малко за това, че според няколко от версиите на легендата Галахад беше известен като „рицаря-девственик“.

— Какво е това? — Тя се втренчи в предмета, който той извади от чантата и й подаде.

— Зелка. Не си ли виждала зелка?

— Малко е дребничка, а? — Тя я взе.

— Точно такава ни трябва.

Като се имаха предвид лъкът и стрелите, както и това, че спряха при единственото дърво между замъка и гората, чиято кора бе обсипана с белези, Теса просто бе убедена, че едва ли са дошли тук на пикник.

— И какво точно ще правим?

— Това е изпитанието. — Той вдигна лъка и дръпна тетивата. — Изпитание за смелост, доверие и умение.

— Не ми звучи зле. — Всъщност й звучеше доста добре. В, вече можеше да си поеме въздух. Не че беше велика в стрелбата с лък, но поне знаеше с кой край на стрелата трябва да се прицели. — Ще се опитам. В училище малко се занимавах със стрелба.

— Добрите сестри — каза разсеяно той, като продължаваше да опъва тетивата.

— Да. Сестра Абигейл си беше истински атлет.

Той я погледна.

— Спорт? Игри? Тичане, скачане, такива неща? Странни занимания за монахиня — промърмори той, изваждайки една стрела от колчана.

Тя се облегна на дървото.

— Не и там, откъдето идвам. Такива като сестра Абигейл има във всяко католическо девическо училище.

Той я погледна и тя се засмя.

— Наистина, сестра Абигейл беше страхотна. Говореше се, че преди да стане монахиня, е била избрана за олимпийския отбор по гребане, но не успяла. Някакъв проблем с хромозомите…

Галахад не я попита какво означава това. Явно въобще не я слушаше.

— Е, как е футболният отбор на Камелот? Казват се „Рицари“ нали? Чух, че са изгубили последния мач с „Викингите“.

— Какво? — Той вдигна глава, сбърчил чело.

— Нищо. — Тя се усмихна сладко.

Галахад присви очи, но отново върна вниманието си към стрелата. Бедният човечец. Дали бе разбрал и половината от това, което му каза?

Той кимна на себе си, после отново я погледна.

— Готова ли си, милейди?

— Разбира се.

Самоувереността й бе поизчезнала, но вече се възвръщаше. Нямаше никакво значение, как ще стреля, той вече й бе казал, че изпитанието е само фиктивно, че важно е единствено това, че е готова да го направи.

— Кой е пръв?

Галахад прокара ръка по кората на дървото и пръстите му се спряха на едно място някъде на височината на брадичката й.

— Дръж зелката тук, над тази рязка.

— Добре.

Разбира се. Той възнамеряваше да прикрепи зелката към кората на дъба, за да я използват като мишена. Доста малка мишена, но… какво толкова? Може би пък щяха да се позабавляват.

— Дръж я така. — Той сложи ръката й. — Отлично. — Взе лъка. — А сега, не мърдай.

Той се обърна и тръгна.

— Къде отиваш?