— Не мога да стрелям от толкова близо — отговори през рамо.
— Но как ще задържиш зелката върху дървото? — извика тя.
— Ти ще я държиш. — Продължи да върви.
— Какво ще правя?
— Ще я държиш. Дръж зелката — извика той.
— Какво ще…? Какво! — Пусна зелката и скри ръце зад гърба си. — Няма!
Той спря. Раменете му се повдигнаха и спуснаха бързо. Дали въздишаше с досада? Или се смееше? Завъртя се на пета и тръгна обратно към нея.
Тя погледна към зелката на земята. Беше много малка. Преглътна. Къде отиде безстрашието, което допреди малко изпитваше? Явно бе изчезнало.
— Нека се изясним. Предполага се, че трябва да стоя пред това дърво. — Тя удари кората. — Пред това малко дръвче.
— Това е млад бук. — Погледът му се плъзна нагоре към короната, изпълнен с обич. — Когато бях момче, заедно с приятелите ми го използвахме за упражнения. Мислехме, че е пораснал тук само заради нас.
— Не е кой знае каква мишена. Човек може да обхване стеблото с длани.
— Да. Това е предизвикателство.
— Значи аз трябва да стоя тук, до твоята предизвикателна мишена, държейки някакво подобие на зеленчук в ръка, и да чакам да изстреляш стрела към мен?
— Няма да стрелям към теб. — Той се намръщи. — Ще стрелям в зелката.
— Зелката в ръката ми.
— Точно така.
— Мисля, че трябва да поговорим за това.
— Едва ли има какво да се каже. Ти поиска да те подложа на изпитание. Освен това преди малко ти настоя, че е въпрос на чест да го направиш, въпреки че аз бях готов да се откажа от изпитанието. — По устните му пробяга лукава усмивка. — Не бих могъл да забравя подобно нещо. Съжаляваш ли за думите си?
— Да съжалявам за думите си? — повтори бавно тя. — Не, не съвсем. Но правил ли си подобно нещо преди?
Той избухна в смях.
— Когато бяхме момчета, това беше любимата ни игра за доказване на умения и смелост.
— А по-късно?
Той изсумтя презрително.
— Това е занимание за деца, Теса.
— Само от любопитство ми се ще да попитам колко хора се разхождат из Камелот с една ръка?
Той я гледа известно време, после изведнъж се ухили.
— Забавна си, милейди. Никой не е изгубил ръка тук. — Той се приведе към нея, в очите му блестеше закачливо пламъче. — Но много са пожертвали един-два пръста.
— Чудесно.
Едва ли имаше голям избор. Можеше да се откаже и да му позволи да се отнася с нея като с човек второ качество през цялото време, което щяха да прекарат заедно, или да стисне зъби, да се помоли и да държи зелката.
— Е?
Тя се взря в бездънните му сини очи, без да обръща внимание на смеха в тях. По дяволите, тя наистина му вярваше. Наистина му имаше доверие.
— Да го направим — продума тихо.
Усмивката му стана по-широка, той хвана ръката й и я поднесе към устните си.
— Ще е жалко да загубим дори и един от тези прекрасни пръсти. — Кимна, обърна се и тръгна, поглеждайки през рамо. — Вяра, Теса, това е единственото, което ти е необходимо.
— Точно така. Хей! Добър ли си в това?
Той се засмя, сякаш въпросът беше прекалено смешен, за да му отговаря.
— Аз съм рицар.
— Много по-добре се почувствах! Уцелвал ли си някого в такава игра?
— Никой, който да не е помръднал.
— Страхотно.
Теса се наведе и взе зелката. Стори й се още по-малка отпреди. Погледна към Галахад. Доста се бе отдалечил. Нима възнамеряваше да стреля от такова голямо разстояние?
Очевидно. Най-после той спря, обърна се и вдигна една стрела.
Теса си пое дълбоко дъх, сложи зелката върху дланта си и вдигна ръка към дървото. Дали дървото се движеше, или тя трепереше? Страхувала ли се е някога толкова много? Само ако помръднеше и… край. Но пък дори да изгубеше някой пръст, пак щяха да й останат девет. Или осем.
Той вдигна лъка и се прицели. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Ако наистина беше смела, щеше да гледа как стрелата лети към нея. Кого се опитваше да заблуди? Стисна силно очи и започна да се моли.
В далечината се чу свистене. Помощ! Стрелата се заби в дъба. Дървото се разтресе. Теса отвори очи и дръпна ръката си.
Зелката, тази съвсем мъничка зелка, беше прикована към дървото. Теса се опули, поемайки си дълбоко въздух.
С периферното си зрение видя, че Галахад тръгва към нея, но не можеше да откъсне поглед от зелката. Стрелата трептеше, забита почти в центъра й. Коленете й отказаха и тя се строполи на земята. Смелостта явно изсмукваше силите. Галахад беше добър. Много добър. Очевидно истинска опасност за нея не съществуваше, стига да държеше ръката си неподвижно. Стига да притежаваше достатъчно кураж, за да му вярва. И вяра. И все пак, бе я изплашил неимоверно.
— Теса! — Той коленичи до нея, разтревоженият му поглед обхождаше лицето му. — Добре ли си? Когато падна, се уплаших… — Погледна към зелката. — Но не съм те улучил.
— Не, улучи зелката. Съвсем точно. — Тя махна косата от лицето си с трепереща ръка. — Защо не ми каза колко добър стрелец си?
— Казах ти, че съм рицар. Освен това не е ли необходима по-голяма смелост, за да се изправиш пред някого, чиито способности не познаваш? Не е ли необходима повече вяра? — Той се изправи и протегна ръка.
— Да не говорим за страха — промърмори тя и хвана ръката му. — Доверието е важно, нали така?
Той й помогна да се изправи.
— Точно така. Ти ми се довери, а аз на свой ред повярвах в смелостта ти.
Галахад хвана стрелата и я извади от дървото. Двете части на зелката паднаха на земята.
— Значи вярата е и в двете посоки?
— Определено.
— В такъв случай… — Тя взе лъка му и опъна тетивата. Дали той можеше да го приеме така, както тя бе готова да му го сервира? — Твой ред е.
— Мой ред? — По лицето му пробяга объркване.
— Твой ред да… хм… да държиш зелката.
— Не мисля. — В гласа му звучеше високомерие.
— Защо?
— Не знам какви са уменията ти.
— И аз не знаех колко си добър, когато го направих.
— Но аз съм рицар.
— А мен ме обучаваше сестра Абигейл. Доверие, Големи човече, забрави ли? Ти сам го каза — аз едва
