едно от нещата, на които ни учеше сестра Абигейл. Ако не си най-добрият играч физически, то най-добре ще е да си най-умният.
— Ти си гатанка, милейди — каза замислено Галахад. — Коя всъщност си ти, Теса Сейнт Джеймс? Откъде идваш?
Дали беше дошло време да му каже?
— Вече ти казах, моята земя…
Той я прекъсна нетърпеливо, махвайки с ръка.
— Знам, че с теб е свързана някаква магия, но след като Мерлин е на твоя страна, значи не си вещица.
— Вещица ли каза! Със „щ“?
— Ще ме побъркаш, преди всичко това да свърши — промърмори той.
— Да. Но ще бъде страхотно преживяване.
Глава 12
— …И тогава, когато бях в трети клас, баща ми беше…
Крясъците на птиците и шумът на вятъра се сливаха с непрекъснатото бърборене на жената върху коня до неговия и той му обръщаше съвсем малко внимание. Би трябвало да се досети, че неговото мълчание няма да я накара да млъкне. По време на единия час, който бе изминал, откак напуснаха Камелот, Теса почти не бе спирала. Дали красивата дама бе започнала да се притеснява сега, когато търсенето им наистина бе започнало? Не би могъл да я кори за подобно нещо. И най-смелите мъже изпитваха колебание, когато тръгваха към неизвестното.
С всеки изминал момент той започваше да разбира все повече и повече от това, което му говореше. Не всяка дума, разбира се, но значението като цяло му ставаше все по-ясно. Беше трудно да не обръща внимание на често интригуващите образи, които предизвикваше в съзнанието му, но точно в този момент трябваше да осмисли множеството емоции и чувства в собствената си глава.
— …Гърците, разбира се, първи открили…
Думите й жужаха като пчели, гласът й беше като приятен акомпанимент към собствените му мисли. Погледът му се плъзна по дългия, добре оформен крак, който се показваше под полата й. Тя бе настояла да яхне коня като мъж и се оплака за липсващите й
Но какво притежаваше тя, от което той имаше нужда? Погледна я замислено. Седеше на коня изправено, вдигнала брадичка, гордо изпъчила гърди. Да, рицарят прикри усмивката си, наистина притежаваше нещо, от което той имаше нужда. Би бил глупак, ако отричаше пред себе си, че не я желае в леглото си. И още по-голям глупак, за да не обърне внимание на чувствата, които предизвикваше у него. Чувства, които надхвърляха обикновената похот. Бяха еднакви по сила с любовта, която бе изпитвал към първата си съпруга, макар че бяха различни от нея, както денят се различава от нощта.
Прогони внезапно обзелото го чувство за вина. Не можеше да не се запита дали привързаността му към Теса не е предателство спрямо Диндрейн. Разбира се, тя не би мислила така и би очаквала… не… би настоявала той да се ожени повторно още много отдавна. Но тази мисъл не го успокояваше. Диндрейн не би завиждала за чувствата, които изпитваше към лейди Теса. Чувства, толкова различни от тези, които бе изпитвал към жена си, че той самият не беше съвсем сигурен за значението им, дори и да знаеше колко са дълбоки.
Диндрейн беше като луната, небето и звездите. Беше толкова близо до съвършенството, колкото въобще би могла да бъде една смъртна — тиха, покорна, желаеща единствено това, което искаше и той. А той я бе обичал с плам, който остана дори и след смъртта й.
А нарастващите му чувства спрямо Теса?
— …Ставаше дума за това, че не можеш да използваш ръцете си, и аз…
Определено ако това беше любов, то беше твърде странна нейна разновидност. Ако Диндрейн беше небето, то Теса беше земята — непокорна, упорита, силна. Не познаваше друга жена — с изключение може би на Гуенивир — която би застанала пред стрелата му, без да помръдне. Или да отказва да приспособи мнението си към неговото. Или да настоява да се отнася с нея така, както се отнасяше само с няколко мъже на този свят — сякаш е равна нему. И може би беше.
Глупости. Тя не беше нищо повече от една жена.
Тогава защо всеки миг, прекаран с нея, предизвикваше непоклатимото му досега схващане относно жените, тяхното място в обществото и подходящо поведение? И още повече — предизвикваше собственото му съзнание?
Какво притежаваше тя, от което той имаше нужда?
Може би отговорът бе скрит някъде във въпросите, които обкръжаваха лейди Теса. Той не беше любопитен по природа. Бе искал да разбере защо е дошла тук само защото бе убеден, че отговорът й има пряка връзка със самия него. И наистина, беше прав. Сега може би беше подходящо време да научи нещо повече за загадъчната земя, от която идваше Теса. Това беше наистина много странно. Повечето чужденци, които бе срещал в миналото, разказваха с изключителни — и често досадни — подробности за страната, където бяха родени, а Теса не само че не искаше да говори на тази тема, но дори сякаш изпитваше известно безпокойство.
Тя беше загадка — толкова сложна и объркана — както гатанката, която водеше търсенето им. В това поне си приличаха — той също не обичаше гатанките. Те сякаш танцуваха в мозъка му без никакъв ритъм и смисъл, проваляйки опитите му да разгадае и най-простата. Въпреки че никога не би й признал подобна слабост.
Когато всичко бе казано и направено, в тишината на покоите си, в спокойните мигове от живота си, Галахад мислеше за себе си като за обикновен човек със силна вяра в честността, сплотеността, честта и справедливостта. Единствено времето, в което живееше, и вкусът му към приключения го бяха превърнали в рицар и слуга на краля. Това не беше особено скромно мнение, но си беше самата истина.
— …Но истинско бельо може би ще подобри целия външен вид…
Той определено не беше учен човек и въпреки че знаеше как се пише, това не беше умение, което смяташе за особено интересно или полезно. Не че беше глупав. Не, той просто беше повече човек на действието, свикнал да работи с тялото си, а не с главата си. Беше склонен да решава всеки проблем бързо и директно, нерядко вадейки меча си.
При Теса беше по-различно. Тя очевидно обичаше писаните изкуства. Дори бе настояла да вземе със себе си онази малка, странна книжка. Безполезна, разбира се, но тя я стискаше като амулет. Не беше очаквал от нея подобно суеверие. Теса беше проницателна, с остър и бърз ум. Без съмнение, тя би поставила мисълта преди действието. Това щеше да й е от полза в предстоящите дни. А дали той…
Той се надигна рязко и се втренчи в нея. Тя му се усмихна искрено.
— Не мислиш ли и ти така?
Той кимна безмълвно. Това, което го бе попитала, всъщност нямаше значение. Единствено важна беше мисълта, която го бе пронизала като остър нож. Истината! Сега всичко му беше ясно. Защо Мерлин настояваше, че той няма да успее да намери Граал без нея. И защо краля бе подкрепил вълшебника.
Те се допълваха един-друг, той и това странно, прекрасно създание. Всеки притежаваше онова, което липсваше на другия. Неговата смелост идваше от силата му, нейната — от познанията й. Те бяха половинки на едно и също цяло. Значими единствено когато са заедно. И заедно можеха да открият това, което търсеха.
Тогава истината ще се разкрие и това, което търси всеки човек, ще стане негово.
Ясно, че това беше разкритата истина. Олекна му на сърцето. Тази гатанка може би няма да се окаже толкова трудна, колкото се бе опасявал.
Погледна към Теса. Ако можеше да разгадае една част от гатанката, значи имаше надежда, че ще успее и с друга.
Това беше просто още едно предизвикателство. Прикри една въздишка. Въобще не обичаше
