— Добро утро и на теб, слънчице.
— Не мърдай! — изстърга гласът му.
— Е, не е…
— Шшш!
Не я погледна. Погледът му беше вперен във входа на пещерата. Бавно измъкна ръката си и се надигна, оставайки леко приведен. Движенията му бяха предпазливи. Започна да се придвижва съвсем бавно към чантите им, които се намираха от другата страна на все още живия огън.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Тихо! — Гласът му беше приглушен, но напрегнат. Погледът му не се откъсваше от входа на пещерата.
— Какво става? Какво гледаш? — прошепна тя.
Той не отговори. Цялото му тяло беше напрегнато. В очите му гореше суров пламък, а челюстта му бе стисната здраво. Сега беше съвсем като суровия рицар, опитния воин, готов на битка. По гърба й полази студена тръпка. Нещо определено не беше наред.
Теса бавно обърна главата си към входа на пещерата. Небето бе започнало да просветлява, макар че слънцето още не беше изгряло. От огъня към тавана на пещерата се издигаше тънка струйка пушек. Още една се носеше близо до входа. Погледна към Галахад. Той стигна до багажа им и безшумно извади меча си от ножницата. Теса все още не схващаше. Единственото, което се движеше, бяха струйки дим от снощните огньове — тук, в пещерата, и отвън. Какво виждаше той, което тя не можеше да види? Какво ставаше? Какво…
Тя си пое рязко въздух.
Бяха запалили само един огън.
Теса скочи на крака, пренебрегвайки болките в мускулите си.
— Галахад, какво е това? Да не би да има горски пожар или нещо такова? Да не би отвън да има някой?
— Още не съм сигурен. — Гласът му беше тих, но напрегнат. — Застани зад мен, Теса.
— Ти си рицарят. — Тя заобиколи останките от снощния огън и застана до него, опитвайки се да прогони паниката от гласа си. — Само колкото да върви разговорът, какво мислиш, че става?
Той вдигна меча пред себе си и пристъпи пред нея, а свободната му ръка я избута назад. Но тя искаше да види какво става.
— Стой там. — Той пристъпи напред, към светлината.
— Не мисля така. — Тя повтаряше движенията му, стъпка по стъпка, сграбчила туниката му. — Никъде няма да ходиш без мен. А няма никакъв начин да остана в тази пещера сама.
— Теса — изръмжа той.
— Забрави, Големи човече. И двамата сме забъркани в това. Не че не ми харесва, но…
— Тихо!
— Добре. — Взираха се напред безкрайно дълго. — Какво търсим?
— Опасявам се… — Той спря, сякаш се страхуваше да произнесе думите гласно, и сърцето й заби още по-бързо.
— Опасявам се, че е дракон.
— Дракон като дракон? — Някаква смесица между сумтене и смях изскочи от гърлото й. Пусна туниката му. — Шегуваш се.
Той не сваляше поглед от входа на пещерата. Тонът му беше равен:
— Не се шегувам за подобни неща.
— Но дракон? Сигурна съм. Не вярвам в това. — Тя сбърчи вежди и го погледна. Той определено си вярваше. — Дракони не съществуват.
— Сигурна ли си? — прошепна той.
— Да, направо съм убедена. Това е абсурдно. Някога виждал ли си дракон?
— Не.
— Познаваш ли някого, който да е виждал?
— Не. Но на този свят има много неща, които не съм виждал, нито имам доказателство, че ги има, но знам със сигурност, че съществуват.
— Довери ми се поне за това — драконите не са в списъка. — Тя пристъпи към входа на пещерата. Той сграбчи ръката й и я дръпна обратно. — Хей!
— Къде отиваш? — Той я гледаше страшно.
— Отивам да проверя какво става. — Издърпа ръката си. — Идваш ли с мен?
— И двама ни ще ни убият.
— Не мисля така. — Тя отново тръгна, а той отново я дръпна обратно. Тя въздъхна отегчено. — Какво има пък сега?
Той стисна зъби и я изгледа гневно.
— Ако наистина си права и това не е дракон, то пак става нещо, което не ни е известно. Какво ще кажеш за това?
— О, не бях помислила.
— Тогава помисли и иди зад мен.
Тя поклати глава.
— Не. — Странно, как бе изчезнал страхът й, щом разбра за какво точно се тревожи той. — До теб, но не и зад теб.
— Много добре — сопна се той. — Ще оцелеем или ще загинем заедно.
Тя сви рамене.
— Мен ме устройва.
Той я погледна по начин, който казваше и без думи колко му пречи присъствието й, и тръгна към предната част на пещерата. Всяка от стъпките му беше премерена и предпазлива. Приближиха се към светлината. Страхът, който бе смятала, че си е отишъл, отново се върна. Той беше прав — дори и да нямаше дракони, все пак съществуваха доста неприятни хора в това Средновековие. Тя посегна към свободната му ръка и я хвана. Той стисна силно пръстите й и малко от самоувереността й се възвърна.
Пристъпваха бавно към входа на пещерата. След всяка следваща стъпка тя виждаше все повече от заобикалящата ги природа. Пещерата се намираше в края на малка полянка, заобиколена от гора.
— Нищо не виждам — каза тихо Галахад.
— Хубаво. — Заля я вълна от облекчение. — Аз също. Да проверим отвън.
Тя тръгна напред, но той отново я дръпна до себе си.
— Внимавай, Теса.
Двамата заедно пристъпиха граничната линия между сенките на пещерата и светлината на ранното утро. Над земята се стелеше мъгла, придаваща вълшебен вид на полянката. Беше прекрасно. Май прекалено прекрасно. Теса потрепери. Ако съществуваха дракони, то това беше идеалното място за тях.
— Нищо не виждам.
— В такъв случай — каза бавно той, — явно не знаеш накъде да гледаш.
Той се взираше в една точка малко вдясно от нея. Погледът й проследи неговия. Нямаше нищо необикновено. Тъкмо щеше да му го каже, когато леко движение привлече вниманието й. Съвсем бавно образът придоби форма. Неверието се смеси с ужаса и тя не би могла да помръдне, дори и да искаше. Не беше сигурна дали това се появяваше от мъглата и дърветата, или се материализираше от въздуха. Как — нямаше значение. Важно беше какво.
— В името на всички светии. — Галахад се прекръсти.
— Мамка му.
Теса също се прекръсти. Не беше ходила на църква от години, но ако въобще някога бе имала нужда от божествена намеса, то това беше сега.
Но вероятно не би имало смисъл.
Съществото беше високо около три метра и приличаше на кръстоска между гущер и прилеп. Много противен гущер и доста голям прилеп. Кожата му определено беше като на влечуго — люспеста, със
