Вярвай

компютрите, за да мога да го обясня. Просто гледам много филми. А това тук е направо за „Оскар“.

Драконът изведнъж заблестя и с едно тихо „пуф“ изчезна.

Очите на Галахад се разшириха и той се втренчи в мястото, където беше допреди малко драконът. Гласът му беше несигурен:

— Имаме много да си говорим, Теса Сейнт Джеймс.

— Без майтап.

За първи път, откак бе отворила очи днес, те бяха в безопасност. Опасността, истинска или не, вече я нямаше. Тогава защо коленете й бяха като желе? А стомахът й — свит. А зъбите й тракаха? Защо й се искаше да се смее, да плаче и да крещи едновременно? Главата й се завъртя, коленете й отказаха и тя се олюля. Мислите й препускаха като обезумели.

Приключението на живота, как ли пък не!

* * *

Вивиан почукваше с пръсти по бюрото и се взираше в монитора, сякаш вината беше в компютъра. Абсурдно, разбира се. Тя го изключи и се изправи. Вината беше изцяло нейна. Беше прекалено мекосърдечна.

Един истински дракон, създаден с традиционните средства — най-вече със земна магия — щеше със сигурност да изпържи и Галахад, и Теса. Но имаше нещо приятно и някак иронично в това да използва същите технологии, които използваше и Мерлин, за да осуетява плановете му. Жалко, че нищо не се получи. Като се изключи това, проклетият й съпруг явно искрено харесваше Галахад и жената. Ако Вивиан им причинеше истинско зло, Мерлин без съмнение щеше да й отмъсти незабавно. Тя потрепери при тази мисъл. Все пак бяха изживели изминалите хиляда години в относителна хармония или поне толкова добре, колкото силните им характери позволяваха.

Вивиан тръгна към библиотеката на Мерлин. Махагонови полици покриваха каменните стени и продължаваха към дъното на пещерата. Мерлин много обичаше хубавите книги — колкото заради изкуството на книговезците, толкова и заради съдържанието. Не се смяташе за такъв, но наистина беше колекционер. Първите издания върху тези полици биха накарали някоя библиотека — не, някой музей — да позеленее от завист. Тук беше Данте, очарователно създание — но пък италианците обикновено бяха такива, — и Рабелис, Чосър и, разбира се, Малъри. Мерлин особено харесваше „Смъртта на Артур“ от сър Томас, въпреки че Вивиан лично никога не се бе интересувала особено от нея.

Погледът й падна върху „Един янки от Кънектикът в двора на крал Артур“. Добре написана и изключително забавна, но доста неточна. Мислите й изведнъж се върнаха върху настоящия проблем. Стига с тези сантиментални глупости. И тя обичаше хубавите книги, но освен ако не искаше да прекара още няколко столетия, живеейки в Средновековието, имаше нужда от нещо по-практично. Във всичките тези томове — древни, антични или нови — трябваше да има някаква информация, която да може да й помогне. Някакъв начин да спре Теса и Галахад.

О, разбира се, би могла просто да седне и да ги чака да се провалят. Скъпото момче се бе провалило първия път, но тя усещаше с безпогрешен инстинкт, че с Теса до него историята ще е доста по-различна. Във вселената имаше малко чифтове души, предопределени да бъдат винаги заедно, и въпреки това прекалено често се случваше да не се намерят, разделени от времето и пространството. Вивиан нямаше доказателство, но изпитваше силно подозрение, че случаят с Теса и Галахад е точно такъв. Подобна връзка наистина беше сила, с която трябва да се съобразяваш.

И като капак, тази проклета жена притежаваше магия, за която дори не знаеше, че съществува. Мерлин бе казал, че Теса има това, което е нужно на Галахад. Че той не може да открие Граал без нея. Дали това бе имал предвид? Магия, потискана цял живот, би могла да бъде могъщо оръжие, когато бъде осъзната. Може би щеше да е незначителна при други обстоятелства. И все пак, според опита на Вивиан, първото използване на подобни способности често беше доста необикновено, произвеждайки резултати, които нито можеха да се очакват, нито да се повторят.

Точно това беше необходимо, за да открият Граал. Или да спасят живота си.

Или да се върнат вкъщи?

Вивиан спря, за да обмисли идеята си. Можеше ли да впрегне скритата сила на Теса, за да сложи край на този фарс и да върне всички в двайсети век, където им беше мястото? Доста невероятно, имайки предвид силата на Мерлин. И все пак, ако съществуваше някакъв начин да намали силата му или да я обърне съвсем мъничко срещу него…

Вивиан въздъхна. Отговорът очевидно не беше тук. Нямаше и една-единствена книга сред хилядите върху лавиците, която да може да й даде това, което искаше да знае.

Но може би отговорът не беше в книга, която е тук, а в книга, която я няма. Книга, която сама по себе си беше вълшебна.

Може би…

Вивиан се усмихна бавно и с огромно задоволство. Може и да не беше истинско решение, но поне бе открила откъде да започне.

Монте Карло никога преди не й бе изглеждало толкова близо.

Глава 14

— Теса!

Галахад я хвана, преди да падне на земята.

— Видя ли? Той просто изчезна. — В гласа й се долавяха истерични нотки.

Паниката, която досега бе успявала да овладее, я обзе. Забавена реакция, помисли си тя. Шок. Каквото и да беше клиничното му име, то я държеше в лапи, по-силни от лапите на който и да било дракон.

— Теса! — Галахад я сграбчи за раменете и я разтресе. — Чуй ме! Всичко свърши. Звярът не беше истински!

— Не беше истински? — Тя се изсмя с истеричния смях на жена, стигнала до края на психическите си сили. — Разбира се, че не беше истински! — Тя се освободи и си пое дълбоко въздух. — Как е възможно един дракон да е истински, когато нищо друго не е? — Тя махна с ръка. — Виждаш ли дърветата, хълмовете и небето? Нищо от това не е истинско! Всичко е измислено от мен! От мен! Теса Сейнт Джеймс. Всичко идва от подсъзнанието ми! От дракона до най-мъничката тревичка.

Галахад сбърчи чело тревожно и пристъпи към нея.

— Моля те…

— Стой си там, Големи човече. — Тя махна с ръка, за да подчертае думите си. — Това ще бъде истински шок за теб, знам, и не искам да съм груба, но ти също не съществуваш. Ти си мит, легенда, детска приказка! Артур не е съществувал, нито Камелот, нищо. По дяволите, вие дори не знаехте за кръглата маса, докато не ви казах! Не само че не си нищо повече от един сън, ами и неточен сън при това!

— Моля те, позволи ми… — Той посегна към нея, но Теса се отдръпна.

— Не ме докосвай! — Тя стисна ръце и започна да крачи по поляната, говорейки повече на себе си, отколкото на него. — Асистентите не тръгват на пътешествия в Средновековието с арогантни рицари за придружител. Никой не използва зелки за мишени. И вълшебниците не танцуват степ!

— Теса! — Той я сграбчи и я притисна силно към себе си.

— Ти не си истински, не си — проплака тя, удряйки с юмруци гърдите му. — Нищо тук не е истинско! Не може да бъде.

Тя го удряше и удряше, но той стоеше, непоклатим като скала.

Тя плака от страх, раздразнение и объркване, докато се изтощи и се отпусна на гърдите му. Но продължи да ридае тихо и риданията й разтърсваха тялото й, докато той мърмореше успокоително и галеше косата й. Тялото му до нейното беше стабилно и топло… и истинско.

— Не ми пука. — Тя изтри сълзите от лицето си. — Ти не съществуваш.

— Някой друг би приел думите ти като обида.