прекалено бързо, за да има време за размисъл и самосъжаление.
Но, по дяволите, родителите й наистина й липсваха. И Ейнджи. Както и приятелите й, градът й, животът й. Ами те? Дали се тревожеха? Дали са изпаднали в паника? Някой сигурно вече бе съобщил за изчезването й. А откога всъщност я нямаше? Не беше сигурна. Ами ако времето в бъдещето се движеше различно от това в миналото? Би могла да се върне в деня, в който изчезна, или сто години след това. Или може би въобще нямаше да се върне. Гърлото й пареше, докато се бореше със сълзите.
— Да, липсва ми.
— Искаш ли да се върнеш? Сега?
— Човек бих убила, за да се върна сега.
— Отлично. — Вивиан засия.
— Но Мерлин каза…
— Не мисли за Мерлин. Смятам, че ако работим заедно, можем да го постигнем.
— Как?
— От твоя страна се иска съвсем малко. Можем да наречем твоето участие физическа енергия, ако искаш. О, между другото… — Книгата на Мерлин се появи в скута на Теса. — Можеш да си я вземеш.
— Взела си ми книгата? Кога си ми взела книгата?
— Мисля, че тогава беше заета с други неща — каза кисело Вивиан.
— О! — По лицето на Теса плъзна руменина.
— Както и да е. — Вивиан махна с ръка. — Надявах се да открия отговор, или поне някаква насока към отговора, как да сложим край на тази абсурдна игра на Мерлин, и да се върнем вкъщи.
— Да разбирам ли, че не си открила нищо? — Теса разсеяно прелисти томчето.
— За жалост, не. Предполагам, че освен ако не се намира в ръцете на Мерлин, или може би в твоите, в книгата няма нищо особено. — Вивиан сви рамене. — Поне нищо съществено. Честно казано, тя дори не е особено добре подвързана.
— И аз така мисля. — Тя затвори книгата.
— Тя няма да ни даде това, което търсим. Но пък ти може и да можеш.
— Аз?
— Ако се окажа права, и двете ще можем да се върнем там, където ни е мястото. Имам нужда само от пълната ти подкрепа и от вярата ти.
— Вяра? Това явно е разменната единица тук. Защо толкова бързаш да ме изпратиш вкъщи, все пак?
— Съвсем просто е. Намирам този момент от историята примитивен, неудобен и скучен. Ти и аз си приличаме в това отношение.
— Наистина не е толкова зле, колкото си мислех — промърмори Теса.
— О, хайде. Поне е толкова зле, колкото си спомням, а може би и по-зле. Както и да е, ние двете заедно бихме могли да сложим край на тази пародия и да се върнем в една много по-приятна епоха.
— Съжалявам. Изкусително е. — Теса прикри една въздишка. — Но не мога да го направя.
— Защото го обичаш?
— Вероятно — отвърна бавно тя, осъзнавайки истината. — Но освен това го уважавам и го харесвам. Той е арогантен и упорит, но също така е нежен и някак сладък по свой начин. Има солидна вяра в убежденията си и добродетели като чест и честност и има също така остро, малко странно, средновековно чувство за хумор. И, освен всичко това, аз обещах да му помогна. Дадох му думата си.
— Всичко това е много хубаво, но — в очите на Вивиан блестеше съчувствие — едва ли има някакво значение.
Теса затаи дъх.
— Какво искаш да кажеш?
— Той не е намерил Граал първия път, няма да го открие и сега.
— Не. — Теса поклати глава. — Мерлин каза…
— Мерлин е мил човек и аз го обичам в продължение на стотици години, но той е същество, което се занимава с вълшебства и илюзии. Той е вечният оптимист, когато става дума за неговите желания. Но дори и Мерлин не може да управлява човешките съдби. — По лицето й пробяга сянка на съжаление. — Галахад е обречен да се провали и да прекара дните си сам и огорчен.
— Не и ако аз мога да помогна. — Гласът на Теса отекна решително.
— Разбира се, че можеш да помогнеш, Теса. — Вивиан се усмихна мило. — Точно затова си тук. Подозирах, че ще изпитваш известна лоялност към каузата на Галахад, но съм изключително доволна да разбера, че се интересуваш повече от човека, отколкото от търсенето.
— Какво искаш да кажеш?
— Теса. — Вивиан се наведе напред, погледът й беше искрен. — Гордостта на Галахад, неговото чувство за собствена значимост, ако щеш, никога няма да оцелее след подобен провал. Защо не му спестиш цялото премеждие?
— Да му го спестя? — Само при мисълта, че Галахад е нещастен, гърлото й се свиваше. — Как?
— Ако, както предполагам, можем да се върнем в съвременната епоха, ако обединим енергиите си, не виждам причина да не можем да вземем и него с нас. — Вивиан вдигна чашата си в победоносна наздравица.
— Да го вземем с нас? Да вземем Галахад в двайсети век? — Само мисълта за Галахад в съвременна Америка беше достатъчна, за да избухне в смях. Или да заплаче. Отпи голяма глътка от виното си. — Ще се чувства като риба на сухо. Като жив, дишащ анахронизъм.
— Глупости.
— Глупостите са само началото. Къде ще отиде? Какво ще прави?
— Предполагам, че ще отиде там, където и ти. А що се отнася до това, какво ще прави… — Вивиан сви рамене, сякаш това наистина не й влизаше в работата. — Той е рицар.
— Това не се среща в много длъжностни характеристики, освен ако не иска да стане келнер в някой ресторант със средновековен дух.
— Сарказмът не ти прилича, скъпа моя. Нямах предвид нищо подобно. — Вивиан сбърчи раздразнено вежди. — Черният труд няма да подхожда на Галахад, въпреки че е изключително добре надарен физически. Като се съди по ширината на раменете му и…
— Престани, Вивиан. Вече съм забелязала.
— О, нима? — Вивиан се облегна назад. — Галахад не е глупав мъж. Просто времето, в което живее, не е изисквало да доразвие интелекта си. При по-стимулираща околна среда, без съмнение, би могъл да постигне велики неща. И точно там качествата, които са го направили ярък пример за рицарство, ще му служат най-добре.
— Може би… но… не. — Теса поклати решително глава. — Не мога да го направя. Не и без да го попитам.
— Тогава попитай го.
— Той никога няма да се съгласи. Цял живот е чакал това търсене. И Артур разчита на него.
Вивиан избухна в смях — силен, неприятен звук.
— Провалът или успехът на Галахад няма да променят съдбата на Артур.
— Галахад не го знае.
— Но ти го знаеш.
— Това няма значение. — Теса остави чашата си на масичката, която се бе появила до стола й, и се изправи. — Благодаря ти за предложението, но ще опитам по начина на Мерлин. Не знаеш със сигурност, че няма да открием Граал, нали?
— Скъпа моя — Вивиан въздъхна. — Ти се самозалъгваш.
— Може би. А може би не. А сега, ако би могла да ме върнеш там, откъдето ме взе… — Теса притисна книжката към гърдите си. — Трябва ли да си ударя петите, или нещо такова?
— Седни, Теса. — Гласът на Вивиан беше студен.
— Наистина бих предпочела…
— Седни.
Рязката заповед отекна в пещерата. Очевидно не беше толкова могъща, колкото Мерлин, но
