Тя изпъшка.
— Никога няма да ми позволиш да го забравя, нали?
— Никога, красива Теса.
— Като оставим всичко това настрана, никога ли не си се чудил откъде съм дошла?
— Мерлин каза, че си от някаква далечна земя.
— Но не искаше ли да разбереш повече?
— Аз не съм любопитен човек, Теса, но въпреки това трябва да признаеш, че се надявах да науча нещо повече за дома ти. — Той се усмихна под мустак. — Където нямате магьосници и вярвате, че живеем върху топка, въртяща се в небесата. Тази история може да съперничи на измислиците на най-великия бард.
— Истина е, Галахад.
Той изсумтя.
— Никой в цяла Британия не вярва в подобно нещо.
— Не днес. — Тя се стегна за реакцията, която щеше да последва. — Но някой ден ще повярват.
— В думите ти няма смисъл — той се усмихна, за да я подразни, — но това вече не ме изненадва.
— Сериозно говоря, Големи човече. Някой ден всички в Британия, всички в целия свят, ще разберат, че земята е планета, която се върти в пространството.
— Аз не…
— След няколко века хората ще обиколят земята и ще докажат, че не е плоска, а има формата на кълбо. Но това е само началото. — Тя се приведе към него. — Отвъд Англия има земи, които още не са открити. Цели континенти. Ще има и много изобретения. Странни неща, които правят всичко, което можеш да си представиш. Ще дойде индустриалната революция, а с нея и парните машини, влаковете и колите и още най-различни други неща. И някой ден хората ще полетят, Галахад. Не само в небето, но и към звездите.
Той дръпна рязко юздите на коня си и се втренчи в нея.
— Теса, сигурна ли си, че си добре?
— Добре съм, наистина. Трябва да ми повярваш.
— Такива неща не могат да се случат. Ако не си луда…
— Кълна се, че не съм.
— Не. Това би било твърде лесен отговор. — Очите му се присвиха подозрително. — Тогава да не би да си пророчица, Теса? Гадателка?
— Не. — Тя поклати глава. — Аз съм съвсем обикновен човек. — Просто една най-обикновена пътничка през времето.
— Тогава откъде знаеш всичко това?
Тя преглътна и го погледна в очите, налагайки му безмълвно да приеме думите й.
— Аз съм от бъдещето.
— Бъдещето — повтори внимателно той. — Бъдещето тепърва ще се случва.
— Всъщност и аз така мисля. Нещо подобно. По някакъв паралелен начин.
Той се пулеше и клатеше глава.
— Разказваш ми забележителна приказка. Но ми е невъзможно да й повярвам.
— Повярва ми, когато казах, че драконът не е истински.
— За това имаше доказателство.
— Не голямо.
— Достатъчно.
— По дяволите, Галахад, нямам никакво доказателство. — Тя сграбчи ръката му. — Повярвай ми. Аз съм от бъдещето.
— Не, Теса, това е невъзможно — каза рязко той и дръпна ръката си. — Още няма бъдеще, затова не можеш да си от него. Съществуват само дните, които вече са изминали. Ние си ги спомняме — понякога ясно, понякога не. Те са си отишли, но няма никакво съмнение в съществуването им. Съществува и днес и ние живеем в него, дишаме в него. Но дните след днес предстоят. Това, което твърдиш, е невъзможно.
— И аз самата не го разбирам. Всичко, което знам, е, че в един миг си вършех работата на деветнайсети… — може би точната дата щеше да бъде прекалено голям залък за него — няма значение. Да кажем просто, че е било векове след днешния ден, и твоят приятел Мерлин ме взема и ме пуска в параклиса.
— Мерлин има пръст в това?
— Ъ-хъ. Цялото това приключение беше негова идея. Помисли малко. Навсякъде намирисва на Мерлин.
Галахад сбърчи вежди замислено.
— Защо трябваше да тръгна на това пътуване? — Продължи да упорства тя. — Заради твоето търсене?
— Да — каза тихо той.
— А когато е замесен Мерлин, почти всичко е възможно, нали така?
— Той е вълшебник с изключителна власт.
— Обзалагам се. — Тя кимна. — А сега чуй ме добре. Не съм ли съвсем различна от всички хора, които си срещал?
— Ти си една необикновена жена — каза бавно той.
— А чувал ли си дори един-единствен човек да говори така, както говоря аз? Или да се облича така, както бях облечена аз? Или да прави нещо така, както го правя аз?
— Не.
— Значи, следвайки пътя на логиката, не остава ли единственият възможен отговор пътуването през времето?
— Може би… Не! — Гласът му беше гневен. — Не мога да приема тази твоя басня.
— Но…
— Тихо! — Тонът му веднага се смекчи. — Прости ми. — Прокара пръсти през косата си. — Това, което каза, е неразбираемо за мен. За начина, по който разбирам същността на света. — Поклати глава. — Няма да е зле да остана известно време насаме с мислите си. — Той кимна, пришпори коня си и тръгна по пътя пред нея.
— Мисли колкото време е необходимо.
Тя се опита да говори спокойно, но сърцето й се бе свило. Нямаше никаква представа, как ще приеме той историята й, нито пък какво би могла да очаква. Точно това не беше толкова лошо, колкото се бе страхувала, но не беше и много добро.
Продължиха да яздят в мълчание. Тя се взираше в широкия му гръб пред себе си. Какво ли си мислеше? Какви ли чувства изпитва? Дали беше разстроен? Объркан? Тя поклати глава. Без майтап. Току-що бе направила опит да разбие вярата му в света, в който живееше. Объркването сигурно беше най- незначителната му реакция.
Той изведнъж обърна коня си и отново тръгна до нея.
— Защо ми го казваш сега? — Погледът му се взираше настойчиво в нея.
Тя го гледа известно време, без да продума. Какво би могла да каже?
— Забъркани сме в това заедно, забрави ли? Не исках помежду ни да има тайни. — Сви рамене. — Помислих си, че трябва да знаеш истината, това е всичко.
Погледът му обхождаше лицето й, сякаш търсеше отговори на хиляди въпроси. Кимна рязко, пришпори коня си и отново тръгна пред нея.
А сега какво? Галахад очевидно имаше нужда от време, за да смели всичко това. Но колко време? Час? Ден? Сто години?
Щеше да му даде всичкото необходимо му време, но в крайна сметка той все пак трябваше да й проговори отново. А дотогава щеше да почака.
Час, ден, сто години. В известен смисъл, тя разполагаше с цялото време на света.
