Бог да им е на помощ. На всичките. Това беше абсурдно. Смешно. Пълна глупост Не е възможно да е истина.
Възможно ли беше?
Наистина, Теса вярваше. Нима думите й не звучаха искрено? Властта на Мерлин беше неоспорима. Ако подобно нещо въобще беше възможно, нима нямаше да е необходим вълшебник с изключителна сила? В главата на Галахад се въртяха стотици объркани мисли.
Тя не беше като никой друг — нито мъж, нито жена, — когото бе срещал. Речта й беше подобна на неговата, но някак странна. Не като непознат за него език, а по-скоро като непознат диалект на майчината му реч. Вече бе забелязал нежеланието й да говори за дома си и се бе чудил на мълчанието й. От изражението в очите й личеше, че земята и народът й й липсват. Сега, когато се замислеше, откриваше, че не знае доста неща за Теса. Разговорите им се състояха предимно от нейни въпроси за него и живота му, семейството и приятелите му.
Беше ли толкова арогантен, колкото тя твърдеше? Затова ли не бе проявил никакъв интерес към нея? Изпита чувство за срам. Единственото, от което се бе интересувал, беше участието й в търсенето. Беше наблюдавал гневните й избухвания, породени от страх, когато й показа замъка за първи път и когато победиха дракона. И двата пъти тя оспорваше реалността на света около себе си. На Камелот. На Артур. На него самия. Нима е бил такъв егоист, че не е обърнал внимание на страховете й? И толкова глупав? Да припише думите и тревогите й единствено на женската й природа и дори да не се зачуди защо най-много я плашеше самата същност на живота около нея.
Как се бе осмелил да се съмнява в смелостта й? Тази мисъл го шибна като камшик. Спря рязко коня си. Да, тя два пъти се бе поддавала на истерията, но нима това не беше нещо незначително, имайки предвид положението, в което се намираше?
Ако беше на нейно място, дали щеше да се справи по-добре? Би ли се изправил срещу един непознат свят със същата решителност и твърдост? Свят, в който ще е съвсем сам, като се изключи влиянието на някакъв вълшебник и компанията на един-единствен човек?
— Добре ли си? — Конят й спря до неговия. Разтревоженият й поглед срещна неговия. — Галахад?
— Да, Теса, аз съм… добре.
Гледаше я и сърцето му се свиваше. Тя беше толкова крехка и мъничка, а духът й гореше ярко като на мъж, като на рицар. А той я бе нарекъл
— А ти?
— Страхотно.
Той смушка коня си, но тръгна редом с нея.
— Време е да поговорим.
Тя прикри въздишката си на облекчение.
— Хубаво. Значи… ми вярваш.
Беше негов ред да въздъхне.
— Това е странна идея — пътуването от бъдеще, което още не съществува. Трудно е да се разбере или приеме.
Лицето й помръкна.
— И въпреки това започва да ми се струва все повече и повече вероятно.
— Наистина ли?
— Наистина. Така се обясняват много неща. Относно настояването на Мерлин да ме придружиш, както и характерът ти. Трябвало е да ти задам въпроси за теб отдавна, но бях прекалено загрижен за собствените си планове, за да ти обърна внимание. — Усмихна й се извинително. — Моите извинения, Теса. Това е непростимо.
По устните й пробяга нежна усмивка.
— Имаше да мислиш за много неща, а и пътуването през времето не е нещо, което се случва много често.
— За първи път чувам за подобно нещо и не се и съмнявам, че ще е за последен.
— Да, обзалагам се, че потокът на туристи към Средните векове не е много голям. А и тук едва ли е най-подходящото място за почивка.
Той вдигна поглед към небето. Дори и сега, когато подозираше истината за нея, пак можеше да се побърка от това, че не разбира приказките й. Но вече се бе научил да не обръща внимание на повечето от дрънканиците й.
— Не мога да кажа, че разбирам напълно, нито че мога да повярвам безрезервно, въпреки че те опознах през дните, прекарани заедно. Ти си държала живота ми в ръцете си така, както аз съм държал твоя. Помежду ни има доверие.
— Тук едва ли става дума за доверие.
— Вероятно. Може би е по-скоро убедеността, че можем да разчитаме един на друг, когато сме подложени на изключителни опасности. — Той се подсмихна. — Разбира се, не бих разчитал на умението ти с лъка…
— Мъдро.
— Но ти спечели доверието ми и лоялността ми. А сега… — Той посегна и хвана ръката й. — Искам да чуя още. Разкажи ми, красива Теса, за бъдещето, от което идваш.
— Има много да се разказва. — Тя поклати глава. — Не знам…
— Започни с топката, която се върти в небесата.
— Добре.
Тя се поколеба, сякаш събираше мислите си, после започна да разказва някаква сага, която беше прекалено фантастична, за да може да й се повярва. Но въпреки това във всяка произнесена дума звучеше истина. Разказа му една приказка за смели авантюристи, отричащи мъдростта на своето време, тръгнали на пътешествие напред и напред, все в една и съща посока, докато накрая стигнали мястото, откъдето са тръгнали. Говореше за каруци и талиги, движещи се без силата на коне или волове. Говореше за фантастични приспособления, позволяващи на хората да летят като птици в небето и още по-високо, отвъд облаците и луната.
Минутите преминаваха в часове и те продължаваха да пътуват, хванали се за ръце, а гласът й внушаваше образи, които той не се осмеляваше да приеме. Но как би могъл да не го направи? Задаваше й въпроси от време на време, но най-вече попиваше всичко, което тя казваше, както жаден човек — студените глътки на поток. Чудесата на нейния свят го омагьосваха, изпълваха мислите му с всичко, за което не би могъл дори да мечтае.
Учудваше се на познанията й. Познания, за които все повече и повече се убеждаваше, че са самата истина. Познания за това, което беше нейно минало и негово бъдеще.
Ами неговата съдба?
Въпросът изведнъж изникна в съзнанието му Тя не бе казала нищо за неговата съдба. Нито за съдбата на краля му. Нито за тази на страната му. Не бе казала нищо за търсенето им. Щяха ли да разгадаят гатанката и да се справят с предизвикателствата й? Щяха ли да открият Граал? Защо не казваше нищо затова, което го интересуваше най-много?
Слънцето се спусна ниско на запад. Стигнаха до малка полянка с поточе.
— Тук, Теса, ще нощуваме. — Той слезе от коня си и се обърна да й помогне.
— Какво, тази вечер няма ли да има пещера? — каза тя, протягайки ръце към него. — Къде е
Той я пусна веднага щом краката й докоснаха земята.
— Чакай малко. — Тя го погледна в очите. — Какво има?
— Не знам какво имаш предвид.
Беше малко рязък. Защо не му бе казала това, което най-много искаше — не — имаше нужда да разбере? Завъртя се на пета и се зае с подготовката на лагера. Свали одеялата и чантите им от конете,
