— По-добре е да знаеш истината, дори да е неприятна, отколкото нещо невярно. — Ръцете му се отпуснаха и последните стръкчета трева паднаха на земята.
— Мразиш ли ме, че ти казах? — попита страхливо тя.
— Да те мразя? — Той погледна лицето й, огряно от лунните лъчи.
— Мога ли да ти помогна някак? Искаш ли да говориш?
— Мисля, че не, но ти благодаря. — Той се усмихна накриво. — Не намирам такова удоволствие в приказките, както ти. — Дори и в слабата светлина виждаше тревогата, изписана на лицето й. — Иди да си лягаш, Теса. Денят беше дълъг. Утре всичко ще е наред.
— Обещаваш ли?
— Имаш думата ми.
Тя кимна и се върна при огъня. Галахад я гледа няколко минути, а може би цяла вечност. Прав е бил, когато си помисли, че е омагьосан от нея. Дори сега, изумен от съдбата си, не можеше да не се чуди дали присъствието й не е безценно за него. Тя не вярваше в магията, но дали вярваше в любовта? Сигурно не. Тя вярваше само в онези неща, които можеше да види и да пипне. Странно, че сега мислеше за подобни неща. И все пак не бяха ли Теса и търсенето, бъдещето и миналото, впримчени здраво като лоза, пълзяща към слънцето?
Вдигна поглед към небето. Луната бе избледняла и се появяваха първите звезди. Толкова ли щеше да е лошо животът му да се помни като по-добър, отколкото е бил? Делата на смъртните никога не бяха толкова добри, колкото историите, които се тъчаха около тях. Не би трябвало да има нищо против. Нямаше да е жив, за да ги чуе.
А Теса?
Щеше ли Теса да се върне в своя свят, когато търсенето им приключи? Щеше ли да я загуби в страна, която е толкова далеч оттук, че той дори не може да си я представи? Не. Стисна решително зъби. За Бога, нямаше да я изгуби.
И нямаше да спре да търси Граал. Без значение какво се е случило в някое друго време, в друг живот, той щеше да продължи. Щеше да осъществи съдбата си с жената, която обичаше, до себе си. И междувременно щеше да открие начин да я задържи при себе си, където й беше мястото.
Засмя се горчиво.
Какво друго би могла да направи една легенда? Какво ли си мислеше той?
Теса се уви по-плътно в одеялото и се обърна в безполезен опит да се почувства по-удобно. Дали земята беше по-корава в Средновековието, или просто тялото й от двайсети век не бе свикнало да спи на гола земя? Сигурно и двете.
Не че точно сега би се чувствала по-добре в легло. Как можеше да е толкова глупава? Как бе могла да му каже всичко за бъдещето му, а най-вече това, че в нейния свят се смяташе, че той никога не е съществувал? Изстена тихичко. Реакцията му беше класически случай на разстрел на пратеника и тя не можеше да го обвинява. Тя самата би се застреляла, ако имаше възможност.
Е, все пак бе успяла да си задържи устата затворена относно търсенето. Не му каза, че се е провалил в действителността, но е успял в легендата. О, щеше да му хареса да го чуе.
Тя въздъхна и погледна към небето. Странно, но това бяха същите звезди, които бе гледала през целия си живот Всичко щеше да се промени с течение на вековете, но с изключение на мънички промени тук-там, нощното небе щеше да си остане същото. Тя отново се обърна, прегърна коженото седло, което й служеше като възглавница, затвори очи и се помоли да заспи. Всичко щеше да е наред на сутринта. Галахад й бе дал дума и, както звездите, това беше нещо, на което можеше да разчита.
Минаха минути, или може би часове, когато го усети да ляга до нея. Отвори очи и го погледна. Лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, вперил поглед нагоре. Толкова й се искаше да се сгуши в него и да му предложи малкото успокоение, което можеше, но какво би могла да каже? Всичко е наред, Големи човече. По-добре легенда, отколкото нищо. Не. Той щеше да й даде знак, когато има нужда от нея. Ако имаше нужда от нея.
— Теса?
— Да?
— Това хубава приказка ли е?
Тя се усмихна. Той беше добре.
— Страхотна приказка.
— В нея говори ли се за чест и смелост?
— Да, както и за лоялност и любов.
— А за вълшебства, Теса. В този твой свят, който не познава магията, приказката разказва ли за нея?
— И много повече.
— Тогава не е чак толкова зле — тихо каза той — да си част от подобна сага, истинска или не.
— Наистина. — Тя преглътна буцата в гърлото си. Той сякаш събираше мислите си.
— Теса, това ли е разкритата истина от гатанката?
— Не знам. Може би.
Той въздъхна дълбоко.
— Това не е първата разкрита истина между нас.
— Не — тихо каза тя. — Не е.
— Теса?
— Ъмм?
— Разкажи ми за звездите.
Той я прегърна и я придърпа към себе си, а тя му разказа всичко, което знаеше за звездите — от науката до гръцките легенди. И когато сънят започна да я надвива, тя си помисли за това, че дори когато всичките му тайни са известни, нощното небе пак носи някаква магия.
Както и ръцете му.
Глава 17
— Теса! — Грубият тон на Галахад я изтръгна от неспокойния й сън.
— Какво има пък сега? — Тя отвори очи. — Наистина започна да ми омръзва да ме будиш по този начин. — Седна и се втренчи в Галахад, който се бе изправил до нея. — Какво има днес? Друг дракон?
— Мисля, че е за предпочитане. — Гласът му беше равен.
— За предпочитане? — Тя проследи погледа му. Шестима или седмина мъже, въоръжени с мечове, се взираха в тях. Трима бяха пешаци, останалите — на коне. Теса бързо скочи на крака. — О, това ми изглежда добре. Кои, по дяволите, са те?
— Хора на Мордред — тихо отговори той. — А това не е хубаво.
— И аз така си помислих — смънка тя.
Ако имаха мотоциклети, щяха да изглеждат точно като някоя банда от лош филм. Ангелите от Ада, яхнали коне.
— Как са се промъкнали до нас? Не си ли пазил?
Очите му се присвиха.
— Аз съм човек, Теса, не легенда.
— Страхотно. Наоколо никога няма легенди, когато имаш нужда от тях.
Най-високият от мъжете пристъпи към тях, очевидно беше водачът. Тъмнокос, мръсен и опасен. По гърба й полази студена тръпка и тя пристъпи по-близо към Галахад. Мъжът се поклони учтиво.
— Милорд Галахад. Нося ти поздрави от принц Мордред. Той моли за честта на присъствието ти и
