Той дойде до ваната и й го подаде.
— Не можеш ли да се обърнеш? Или поне да затвориш очи?
— Мисля, че бих могъл, но няма да е толкова забавно.
— Добре.
Тя стана, дръпна чаршафа от ръцете му, уви го около себе си и излезе от ваната. Той се усмихна с очевидно удоволствие.
— Ти си Мордред, нали?
— Наистина. — Хвана ръката й и я поднесе към устните си. Беше права — той наистина си беше у дома. — За мен присъствието ти тук е голяма чест.
— Не че имахме избор.
Тя дръпна ръката си и потисна желанието си да я изтрие в чаршафа.
— Така ли? — Веждите му се сключиха. — Нима Оскар не беше вежлив и почтителен, когато ви отправи поканата ми?
— Оскар? — Тя си спомни главатаря. — Водачът на глутницата се казва Оскар?
— Оскар е капитан на охраната ми. Не ти ли харесва името му?
— Не, просто си помислих, че сигурно е някой от онези типове с едносрични имена. Нали се сещаш, нещо просто като Ут или Грант.
Той се усмихна под мустак.
— Предупредиха ме, че речта ти е необичайна, но значението е ясно. Оскар може би не е толкова изискан, колкото би трябвало да бъде.
— Изискан? Или цивилизован? Може би хиленето му го издава.
— Той не разбира от дами. Така или иначе, той е изключително лоялен, подчинява се на заповеди и е много по-интелигентен, отколкото изглежда.
— Идеалният гангстер — промърмори тя.
— Но не съм те довел тук, за да обсъждаме добродетелите на Оскар…
— Преди да започнеш, би ли имал нещо против да се облека?
— Мисля, че си най-прекрасна в този си вид.
— Обзалагам се. — Погледът й обходи стаята. — Имаш ли някаква представа, къде са ми дрехите?
— Ако говориш за онези дрипи, с които пристигна — той сви рамене — мисля, че заповядах да ги изгорят.
— Изгорил си роклята ми! — Тя се опули. — И сега какво ще облека?
— Не се отчайвай, милейди, заповядах да ти се намери нова рокля. — Той се върна в коридора и излая някаква заповед на невидим слуга. Върна се само след минута и затвори вратата след себе си. — Мисля, че това ще ти прилича. — Той й подаде дрехата.
— Благодаря. Старата и без това изглеждаше доста опърпана. — Тя взе роклята, погледна я и се намръщи. — Жълта е.
— Прекрасен цвят за човек с твоята светла коса и тъмни очи.
— Страхотна е, ако ти харесват хора с тен като болни от жълтеница. А сега се обърни, за да се облека.
— Ако си сигурна, че няма да ти е необходима помощта ми?
— Ще се справя някак си.
— Много добре.
Той се обърна, а тя пусна чаршафа и бързо се напъха в роклята.
— Когато си готова, искам да поговорим.
— Знаеш ли, не мисля, че това е много добра идея, като го няма Галахад.
Винаги се бе чудила защо в отминалите епохи всички са имали слуги. Сега вече знаеше. Тази рокля тук не беше кой знае колко сложна за обличане, но малко помощ нямаше да й е излишна.
— Аз точно това искам — да го няма Галахад. — Думите му прозвучаха малко рязко.
Тя оправи роклята и се намръщи. Не беше имала предвид точно това.
— Можеш да се обърнеш. Той я огледа с възхищение.
— Наистина завиждам на Галахад за компанията ти, милейди. Прелестите ти са очевидни.
— Щяха да са по-малко очевидни, ако роклята не беше такава. — Тя дръпна дълбоко изрязаното деколте в безплоден опит да го вдигне по-нагоре.
Той се засмя.
— И остроумна при това.
— Благодаря. Можем ли да седнем?
— Бъди моя гостенка.
— Вече съм — промърмори тя.
Огледа стаята. Освен леглото имаше едно ниско столче до огнището, дървена ракла и дълга пейка. Леглото определено не ставаше. Столчето беше някак смешно, така че оставаше пейката. Тя пристъпи към нея с толкова достойнство, колкото успя да събере, и седна, държейки гърба си изправен.
— Е — тя присви очи, — какво искаш?
— И директна при това. Отлично. — Той отиде до пейката и седна до нея. Прищя й се да се отдръпне, но нето направи. — Имам предложение, което може да те заинтригува.
— Съмнявам се. Какво предложение?
Тонът му беше небрежен. Прекалено небрежен.
— Първо, трябва да знаеш, че съм запознат с целта на пътуването на Галахад. И бих бил много доволен, ако се провали.
— Това ме изненадва. Искаш ли да ми кажеш защо?
— Не е тайна, че между мен и Галахад не цъфтят добри чувства. — В очите му проблесна мръснишко пламъче. — Аз го ненавиждам, а той не се интересува от мен. Ще ми достави огромно удоволствие да го унищожа, без въобще да се замислям.
— Страхотно. — Стомахът й се сви. — Е, какъв е проблемът? Мислех, че всички харесват Галахад.
— И точно за това аз не го харесвам. — Той стана и започна да крачи из стаята. — Знам, че си от далечна земя и следователно не си добре запозната с интригите и историите в кралството на баща ми. — Спря и я погледна настойчиво. — Аз съм негов наследник. Следващият крал на всички британци.
— И аз така съм чувала.
— Той ще ми даде — макар и неохотно — короната, но обичта му е запазена за Галахад. — Гласът му стана по-суров. — Той се отнася с Галахад като със син, а с мен като с…
— Отрепка? — подсказа сладко тя.
— Странна дума, но звучи точно, милейди.
— Благодаря. — Тя се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Разбирам защо не харесваш Галахад, но какво общо има търсенето му с теб?
— Не искам да чакам смъртта на баща ми, за да получа полагащото ми се място.
Обзе я безпокойство.
— Все още нищо не разбирам.
— Съвсем просто е. — Тонът му беше студен и определено зъл. Как въобще бе могла да си помисли, че е хубав? — Баща ми разчита на Граал като на символ, който да обедини страната. Не мога да позволя това да се случи. Имам верни последователи във всички краища на кралството. Поддръжници, които са съгласни с мен, че Артур не е човекът, който някога беше. Крайно време е управлението да му се отнеме и да се повери в ръцете на човек, който може да направи за тази страна това, което той вече не може. Някой, който притежава смелостта да разгроми враговете ни. Да завладява, не да прави компромиси. Англия някога беше страна на горди воини. Баща ми я превърна в страна на слаби старци. Денят на Артур наближава своя край и преди да е станало твърде късно, преди да сме паднали в ръцете на враговете си, народът има нужда, не — иска — нов крал.
— И това ще бъдеш ти?
— Артур е миналото. — Той изпъна рамене и вдигна брадичка. — Аз съм бъдещето.
— Какво искаш да направя?
