— Хубаво е, че мислиш, Мич. Но откъсването не означава, че не бива да позволиш на преживяването да проникне в теб. Точно обратното, оставяш го да проникне в теб изцяло. Точно тогава вече си готов да го оставиш.
Нищо не разбирам.
— Вземи което и да е чувство — любов към жена, скръб по близък, или това, което преживявам аз, страх и мъка от смъртоносна болест. Ако сдържаш чувствата си, ако не се оставиш да ги преживееш изцяло, никога няма да стигнеш дотам, че да се откъснеш, защото ще си зает с това да се страхуваш. Страхуваш се от болката, страхуваш се от скръбта. Страхуваш се от уязвимостта, произтичаща от любовта.
— Но като се отдадеш изцяло на тези чувства, когато си позволиш да се потопиш изцяло в тях, докрай, да си потопиш и главата, тогава ги изпитваш наистина пълноценно. Знаеш какво представлява болката. Знаеш какво представлява любовта. Знаеш какво представлява скръбта. Едва тогава можеш да кажеш: „Добре, изпитал съм всички чувства. Това чувство ми е познато. Сега ми необходимо за миг да се освободя от това чувство.“
Мори спря и ме изгледа от горе до долу, може би за да се увери, че разбирам какво ми казва.
— Знам, че според теб ние си говорим само за смъртта — рече той. — Но аз пак ще ти кажа. Когато знаеш как да умреш, тогава знаеш как да живееш.
Мори заговори за най-страшните си моменти, когато усещал, че гърдите му се свиват в неудържими спазми или когато не е сигурен дали ще успее да поеме дъх отново. Тези били най-ужасяващите моменти, сподели той, и тогава на повърхността излизали чувства като ужас, страх и безпокойство. Но след като веднъж разпознаел тези чувства, когато ги опознаел отблизо — тръпката по гърба, горещата искра, преминаваща през мозъка — тогава вече можел да каже: „Добре. Това е страх. Освободи се от него. Откъсни се.“
Замислих се колко често е необходимо това във всекидневието. Как понякога се чувстваме толкова самотни, че чак ни се плаче, но не позволяваме на сълзите да потекат, защото не бивало да се плаче. Или как понякога усещаме прилив на внезапна обич към партньора си, но не казваме нищо, защото сме сковани от страх, че това може по някакъв начин да повлияе на отношенията ни.
Философията на Мори беше точно обратната. Завърти кранчето докрай. Нека чувството те залее. Нищо лошо няма да стане. Това само ще ти помогне. Ако пуснеш страха да влезе, ако го нахлузиш като стара риза, тогава можеш да си кажеш: „Е, какво толкова, това е просто страх, няма защо да му позволявам да ме командва. Познавам го.“
Същото се отнася и до самотата: остави я да те залее, пусни сълзите да текат на воля, изживей я докрай — но накрая трябва да можеш да кажеш: „Ето това бяха миговете ми на самотност. Не се страхувам от самотата, но сега ще я загърбя, защото знам, че на света има и други чувства и аз ще изпитам и тях.“
— И се откъсни — отново повтори Мори.
Той притвори очи, изкашля се.
После отново се изкашля.
И отново, този път по-силно.
Изведнъж взе да се дави, храчката в гърдите му сякаш нарочно го дразнеше, като се изкачваше на половината път догоре, после отново падаше надолу и го лишаваше от въздух. Той ту се давеше, ту кашляше настървено и размахваше ръце пред гърдите си — както беше със затворени очи и разтърсваше ръце, имаше вид на обзет от духове — усетих как по челото ми избиват капки пот. Инстинктивно го издърпах напред и го тупнах по гърба, а той притисна хартиена кърпичка към устата си да се изплюе.
Кашлицата спря, а Мори се отпусна назад върху дунапренените възглавници и жадно пое въздух.
— Как си? Добре ли си? — попитах аз, опитвайки се да крия страха си.
— Да, добре съм — прошепна Мори и с треперливо движение дигна пръст. — Само… почакай малко.
Седяхме там безмълвно, докато той си възвърне нормалното дишане. Усещах потта по черепа си. Помоли ме да затворя прозореца, защото от вятъра му ставало студено. Не му казах, че навън е близо тридесет градуса.
Накрая шепнешком рече:
— Знам как искам да умра.
Аз чаках мълчаливо.
— Искам да умра спокойно. В мир. А не както преди малко.
— Именно затова е нужно да се откъснеш. Ако умра по средата на такъв пристъп, какъвто имах току-що, трябва да мога да се освободя от ужаса, за да мога да кажа: „Това е моят миг.“ Не искам да си отида от света в пристъп на страх. Искам да съзнавам какво става, да го приема, да намеря покой и така да свърша. Разбираш ли?
Кимнах.
Не си отивай още, добавих аз бързо.
Мори с мъка се усмихна.
— Не, още не. Имаме още работа.
—
—
—
—
Преподавателят, втора част
Този Мори, когото познавах, този Мори, когото всички познаваха, нямаше да бъде същият, ако не беше работил няколко години в заведението за душевно болни край Вашингтон, наречено с измамно спокойното име „Кестенов дом“. Това било едно от първите работни места на Мори след като завършил следването си и защитил аспирантура в Чикагския университет. Понеже бил отхвърлил медицината, правото и бизнеса, Мори решил, че светът на науката е може би подходящото място, където ще бъде полезен, без да експлоатира другите.
Мори взел стипендия, за да наблюдава душевно болни пациенти и писмено да отразява лечението им. Днес това е рутинна практика, но в началото на петдесетте било революционна новост. Мори наблюдавал пациенти, които крещели по цял ден. Пациенти, които плачели по цяла нощ. Пациенти, които ходели по нужда в дрехите си. Пациенти, които отказвали да ядат и се налагало да бъдат връзвани, да им дават успокоителни и да ги хранят интравенозно.
Една пациентка, жена на средна възраст, излизала всеки ден от стаята си, лягала по очи върху плочките на пода и оставала така с часове, а лекарите и сестрите минавали и я прескачали. Мори наблюдавал всичко това ужасен. И записвал, което било и основното му задължение. Всеки ден тази жена правела едно и също: излизала сутрин, лягала на пода и оставала там до вечерта, без да говори с никого, без никой да й обърне внимание. На Мори му домъчняло за нея. Започнал да сяда на пода до нея, дори лягал редом, опитвайки се да я измъкне от нещастието й. Накрая успял да я накара да седне и дори да се върне в стаята си. Нейното желание, научил той, било същото като това на повечето хора — някой да я забележи.
Мори работил в „Кестенов дом“ в продължение на пет години. Без някой да го кара, той се сближил с неколцина пациенти, включително и една жена, която все се шегувала колко се радва, че е там, защото
