Деветият вторник
Разговаряме за любовта, която продължава
Листата вече започваха да менят цвета си и пътят през Уест Нютън се превръщаше в живописна картина, изпълнена със златно и ръждиво. У дома в Детройт профсъюзната война беше в застой, всяка от страните обвиняваше другата, че отказва да контактува. Новините по телевизията бяха не по-малко потискащи. Някъде из затънтените части на Кентъки трима мъже хвърлили от някакъв надлез парчета от надгробна плоча, при което строшили предното стъкло на минаващата отдолу кола и убили момиче, което отивало на религиозно поклонение заедно с родителите. В Калифорния процесът срещу О Джей Симпсън вървеше към заключителната си част и цялата страна тръпнеше в очакване. Дори по летищата бяха провесили телевизионни екрани, настроени на СиЕнЕн, за да може човек да се осведомява за развитието на процеса по пътя си към самолета.
Няколко пъти правих опити да се обадя на брат си в Испания. Оставях му съобщения, че действително трябва да говоря с него, че напоследък много мисля за нас двамата. Няколко седмици по-късно получих кратко съобщение, в което се казваше, че всичко било наред, че много съжалявал, но не му се говорело за болестта.
А моят стар преподавател се топеше не от разговорите за болестта си, а от самата болест. След последното ми посещение медицинската сестра му беше поставила катетър в пениса, откъдето урината се източваше през тръбичка и се събираше в торбичка, която стоеше на пода до стола му. Краката му имаха нужда от постоянни грижи (продължаваше да чувства болка, макар че не можеше да ги движи — поредната жестокост на ЛАС) и ако краката му не се намираха на точно определените сантиметри над дунапренените възглавници, изпитваше болки сякаш го бодат с вилица. Понякога, по средата на разговора Мори молеше гостите си да повдигнат крака му и да го преместят на един пръст встрани или да му наместят главата така, че да лежи по-удобно върху разноцветните възглавници. Представяте ли си — да не можеш да преместиш собствената си глава?
При всяко мое посещение Мори сякаш все повече се смаляваше, а гръбнакът му сякаш приемаше изцяло формата на стола. Въпреки това, всяка сутрин той настояваше да го вдигнат от леглото и да го закарат в кабинета му и да го оставят там сред книгите и книжата му, при хибискусовото храстче на прозореца. Типично за него, той откриваше нещо философско в това.
— Обобщил съм го в последния си афоризъм — съобщи той.
Кажи да го чуя.
— „В кревата загива душата.“
Мори се засмя. Само той можеше да се смее на подобно нещо.
Обаждали му се от Нощния блок, дори самият Тед Копъл.
— Искат да направят още едно предаване за мен — сподели той. — Но щели да изчакат.
Докога? Ти си вече на финалната права?
— Може би, все едно, остава ми още малко.
Не говори така.
— Съжалявам.
Не ми харесва това, дето искат да изчакат да угаснеш съвсем.
— Не ти харесва, защото те е грижа за мен, Мич — засмя се той, — може би твърде много драматизираш положението около мен. В това няма нищо лошо. А може би и аз се възползвам някак от ситуацията. Благодарение на тях моите думи достигат до милиони хора. Без тях нямаше да мога да го направя, нали? Така че това е един вид компромис.
Закашля се, а кашлицата постепенно прерасна в продължително гъргорене, което завърши с плюене в измачканата хартиена кърпичка.
— Все едно — продължи Мори, — казах им да не чакат прекалено дълго, защото гласът ми ще изчезне. А когато болестта стигне до дробовете ми, говоренето ще стане невъзможно, Вече ми е трудно да говоря продължително без почивка. Отказал съм вече на доста хора, които искат да дойдат да ме видят. А те са много, Мич. Но вече се уморявам лесно. Ако не мога да им отделя необходимото внимание, значи не мога да им помогна.
Погледнах касетофона с чувство на вина, сякаш крадях остатъците от ценното му време за говорене.
— Да престанем тогава, а? — попитах аз. — Няма ли да се изморяваш прекалено много?
Мори затвори очи и поклати глава. Изглеждаше така, сякаш чакаше някаква безмълвна болка да отмине.
— Не — рече той накрая. — Ние с теб трябва да продължим. Нали знаеш, че това е последната ни дипломна работа.
Последната ни дипломна работа.
— Трябва да я направим както трябва.
Сетих се за първата ни дипломна работа в колежа. Идеята, разбира се, беше на Мори. Убеди ме, че съм достатъчно кадърен да направя дипломна работа — нещо, което никога не ми беше идвало на ум.
И ето ни сега, отново заети с подобна дейност. Започнали от една идея. Умиращият говори с живия, разказва му каквото му е нужно да знае. Този път не бързах чак толкова да свърша.
— Вчера ми зададоха интересен въпрос — рече Мори, загледан над рамото ми в окаченото на стената пано с оптимистични пожелания, подарък от приятели за седемдесетия му рожден ден. Всяко парченце от паното съдържаше различно послание: „КАРАЙ ВСЕ ТАКА НАПРЕД“, „НАЙ-ДОБРОТО ПРЕДСТОИ“, „МОРИ — ВИНАГИ №1 ПО ПСИХИКА И ДУХ!“
Какъв беше въпросът, попитах.
— Дали се безпокоя, че ще ме забравят след смъртта ми?
Е, безпокоиш ли се?
— Едва ли. През живота си съм бил свързан тясно с толкова много хора, А именно чрез любовта живееш дори след смъртта си.
Звучи като текст на песен: „чрез любовта живееш“.
Мори се разсмя.
— Може би. Само че, Мич, след всичко, което си говорим тук? Чуваш ли понякога гласа ми, когато се прибереш вкъщи? Когато си сам? Или в самолета? Или пък в колата?
Да, признах аз.
— Значи няма да ме забравиш след като умра. Спомняй си гласа ми и аз ще съм при теб.
Да си припомним за гласа ти.
— И няма нищо лошо, ако решиш да си поплачеш.
Мори. Опитваше се да ме разплаче още като първокурсник.
— Един ден ще успея — казваше той.
Да, да, отвръщах аз.
— Намислих какво искам да пише на гроба ми — рече той.
Не искам да чувам за надгробни плочи.
— Защо? Притеснява ли те?
Свих рамене.
— Тогава да не говорим за това.
Не, продължавай. Какво си намислил?
Мори млясна суетни.
— Мислех си за следното: „Учител докрай“.
Изчака малко да го осмисля.
Учител докрай.
