— Добре ли е? — попита той.
Да, рекох. Много добре.
Много ми харесваше как Мори грейва, когато вляза при него. Знам, че посрещаше така повечето хора, но това си беше необикновен талант, да успееш да накараш всеки посетител да се почувства така, сякаш тази усмивка е само за него.
— Ааа, приятелю, ти ли си? — възкликваше той с неясния си, писклив глас.
И не беше само поздравът. Когато Мори беше с някого, той наистина беше с него. Гледаше го право в очите и го слушаше сякаш на света няма други хора. Колко по-добре биха се разбирали хората, ако всеки път се срещаха по този начин — вместо троснатото обръщение на сервитьорката, на шофьора на автобуса или шефа?
— Смятам, че трябва да присъстваш изцяло — продължи Мори. — Това означава, че трябва изцяло да бъдеш с човека, с когото си. Когато говоря с теб, Мич, аз се старая да се концентрирам само върху това, което става между нас. Не си мисля за нещо, което сме си казали преди седмица. Не си мисля за това какво ще стане в петък. Не си мисля за поредното предаване с Копъл, нито за лекарствата, които взимам. Аз разговарям с теб. Мисля за теб.
Спомням си как навремето ни преподаваше същото в курса по групов процес в „Брандайс“. Тогава го отминах с пренебрежение, защото си мислех, че това не може да бъде част от учебната програма в един университетски курс. Да се учиш как да внимаваш? Че кое му е важното на това? Днес знам, че това е по- важно от почти всичко, на което са ме учили в колежа.
Мори протегна ръка към моята и докато му я подавах, усетих пристъп на чувство за вина. Пред мен беше човек, който можеше да прекарва всеки миг в самосъжаление, да проверява доколко е отпаднал организмът му, да брои вдишванията и издишванията си. Много хора с далеч по-малки проблеми са до такава степен заети със себе си, че очите им стават като стъклени, ако говориш с тях повече от тридесет секунди. Те вече си мислят за друго — да се обадят на някого, да изпратят факс, мечтаят за любовника си. Превключват на пълно внимание едва когато свършиш да говориш, при което казват „аха“ или „О, да“ и се преструват, че са там.
— Част от проблема, Мич, е в това, че всички постоянно бързат нанякъде — заключи Мори. — Хората не са открили смисъла в живота си и затова се лутат насам-натам да го търсят. Мислят си за следващата си кола, следващата си къща, следващата работа. След което откриват, че тези неща са също толкова лишени от смисъл и продължават да тичат.
Когато веднъж започнеш да тичаш, намесих се аз, е много трудно да се спреш.
— Не е чак толкова трудно — рече той и поклати глава. — Знаеш ли аз какво правя? Когато някой иска да ме изпревари — докато още можех да карам — вдигам ръка…
Той се опита да го направи, но ръката му едва-едва се повдигна на около петнадесет сантиметра.
— … вдигах ръка, сякаш, за да направя отрицателен жест, след което махвах и се усмихвах. Вместо да им покажеш среден пръст, пускаш ги да минат и им се усмихваш. И знаеш ли какво? Често се случваше да ми отвърнат с усмивка. Всъщност, на мен не ми се е налагало да влагам толкова сили в колата си. Винаги съм предпочитал да ги влагам в отношенията си с хората.
И той го правеше по-добре от всеки друг. Хората, които сядаха да поговорят с него, виждаха как очите му се навлажняват, когато му казват нещо тъжно, или потъват в мрежа от ситни бръчици, когато чуе някой наистина страхотен виц. Винаги беше готов да покаже открито чувството, което толкова често отсъства у хората от моето следвоенно поколение. Ние сме майстори в областта на незначителните разговори: „Какво работиш?“, „Къде живееш?“. Но действително да изслушаме някого — без да се опитваме да му продадем нещо, да го свалим, да го вербуваме за нещо или да спечелим нещо в замяна — колко често ни се случва това днес? Според мен, повечето посетители на Мори през последните месеци идваха не толкова, за да му засвидетелстват внимание, колкото заради вниманието, което той им обръщаше. Въпреки личната си болка и страдание, този дребничък старец ги изслушваше така, както хората винаги бяха мечтали да бъдат изслушани.
Казах му, че всеки би искал да има баща като него.
— Е — рече той и притвори очи, — имам известен опит в тази област…
— Мори видял баща си за последен път в градската морга, Чарли Шуорц бил тих човечец, който обичал да си чете вестника сам, под светлината на улична лампа на Тремънт авеню в Бронкс. Всяка вечер, докато Мори бил още малък, Чарли излизал да се разходи след вечеря. Той бил дребничък руснак, с червендалесто лице и гъста сива коса. Мори и брат му Дейвид гледали през прозореца как се облягал на стълба на уличната лампа, а Мори си мечтаел баща му да влезе вътре и да си поговори с тях, но той почти никога не го правел. Нито ги завивал вечер, нито ги целувал за лека нощ.
Мори всеки път се заклевал, че ако някога има деца, винаги ще ги завива и ще ги целува за лека нощ, Години по-късно, когато вече имал деца, наистина го правел.
Междувременно, докато Мори отглеждал собствените си деца, Чарли живеел в Бронкс. И продължавал да прави вечерната си разходка. Продължавал все така да чете вечерния си вестник. Една вечер излязъл пак след вечеря. На няколко пресечки от дома му го спрели двама бандити.
— Давай парите — рекъл единият и извадил пистолет.
Уплашен, Чарли хвърлил портфейла си и хукнал да бяга. Тичал ли, тичал из улиците, докато стигнал до дома на свой роднина, където припаднал на верандата.
Инфаркт.
Починал още същата нощ.
Извикали Мори да идентифицира трупа. Той отлетял за Ню Йорк и отишъл в моргата. Завели го в мазето, в хладилната зала, където държали труповете.
— Това баща ви ли е? — попитал дежурният.
Мори погледнал трупа зад стъклото, трупа на човека, който го бил хокал, поучавал и учил на работа, който мълчал, когато Мори искал да говори, който бил казал на Мори да преглъща мълчешком спомените за майка си, когато той изгарял от желание да ги сподели с всички.
Той кимнал и си тръгнал. Ужасът от онази зала, разказваше той по-късно, отнел всичките му сили. Заплакал едва няколко дни по-късно.
И все пак смъртта на баща му помогнала на Мори да се подготви за собствената си смърт. Едно знаел със сигурност: ще падне голямо прегръщане, целуване, разговори и смях, и няма да остане нито едно неизречено „сбогом“ — всичко, което не могъл да направи с майка си и баща си.
Когато ударел последният час, Мори искал любимите му хора да са наблизо и да знаят какво става с него. Никой нямало да научи по телефона или с телеграма, нито да трябва да се взира през стъкленото прозорче в някакво си непознато, студено подземие.
—
Десетият вторник
Разговаряме за брака
Доведох на Мори гостенка. Съпругата ми. Молеше ме да го направя още от първото ми посещение.
— Кога ще ме запознаеш с Джанин? Кога ще ми я доведеш?
