Винаги намирах разни извинения до преди няколко дни, когато се обадих да го чуя как е.
Нужно му беше доста време да стигне до телефона. А когато успя, чух суетене край слушалката, която някой трябваше да държи до ухото му. Вече не можеше сам да я държи.
— Здравеййй — задъхано успя да изрече той.
— Добре ли си, треньоре?
Чух го как издиша.
— Мич… днес треньорът ти… не е в особено добра форма.
Напоследък спял все по-трудно. Нужно му било да диша с кислородния апарат почти всяка нощ, а кашлицата му била направо ужасяваща. Пристъпите продължавали понякога цял час и не се знаело дали въобще ще престанат. Той винаги казваше, че ще умре, когато болестта обхване белите му дробове. Потреперих при мисълта, че смъртта е толкова близо.
— Ще се видим във вторник, рекох. Тогава ще си в по-добра форма.
— Мич.
— Да.
— При теб ли е съпругата ти?
Тя седеше до мен.
— Дай ми я. Искам да чуя гласа й.
Да ви кажа, имам късмет да живея с жена, надарена със значително по-голямо милосърдие от мен. Макар да не се познаваше лично с Мори, тя взе слушалката — аз на нейно място щях да тръсна глава и да прошепна: „Няма ме! Няма ме!“ — и само след миг тя си говореше със стария ми преподавател сякаш се познаваха от училище. Почувствах го, макар че не чувах нищо повече от „Аха… Мич ми е казвал… О, да, благодаря…“
После затвори и рече:
— Следващия път и аз идвам с теб.
И това беше.
И сега двамата седяхме в кабинета на Мори край лежащия му стол. По собствените му думи, Мори бил безопасен като кавалер, и макар често да се налагаше да спираме заради кашлицата му или за да използва тоалетната, той черпеше нови сили от присъствието на Джанин в стаята. Разглеждаше сватбените ни снимки, които Джанин беше донесла.
— Значи си от Детройт — рече Мори.
Да, потвърди Джанин.
— Преподавал съм в Детройт една година, в края на четиридесетте. Сещам се за една смешна случка от това време.
Спря да си издуха носа. Пресегна се неуверено за хартиена кърпичка, аз му я подадох и той се изсекна немощно. Притиснах я лекичко към ноздрите му, после я издърпах, както майка помага на дете на задната седалка в колата.
— Благодаря ти, Мич.
Той погледна към Джанин.
— Той ми е помощник.
Джанин се засмя.
— Както и да е. Моята случка. В университета имаше група социолози и често играехме на покер с другите от колежа, включително и с един хирург. Една вечер, след играта, той рече: „Мори, искам да дойда да те видя как работиш.“
Добре, рекох аз. Така че той дойде в един от часовете ми да гледа как преподавам. След часа рече: „Добре, а сега, искаш ли ти да ме видиш как работя? Утре вечер имам операция.“ Исках да му върна жеста, затова приех. Заведе ме в болницата и ми каза: „Измий се, сложи си маска и облечи престилка.“ И в следващия момент се озовах до него в операционната. На масата лежеше пациентката, гола от кръста надолу. Той взе ножа и хряс! — разпра я! На мен направо… — Мори вдигна пръст и го завъртя в кръг — ми се зави свят. Ще припадна. Толкова кръв. Ужас. Сестрата до мен вика: „Какво става, докторе?“, а аз викам: „Никакъв доктор не съм! Искам да изляза!“
Разсмяхме се, Мори също се разсмя, доколкото можеше с немощното си дишане. От седмици насам не си спомнях да е разказвал подобна история. Колко странно, рекох си, че навремето е щял да припадне от вида на болестта на другиго, а сега как храбро понася собственото си страдание.
Кони почука на вратата да каже, че обядът на Мори е готов. Не беше морковена супа със зеленчукови кюфтета и макарони по гръцки, които бях донесъл сутринта от „Хляб и зрелища“. Макар че се стараех да нося най-леките и меки храни, Мори не можеше да дъвче и преглъща дори тях. Хранеше се предимно с течни неща и от време на време по някоя кифла, напоена и размекната, така че да може да я поеме. Шарлот му пасираше почти всичко. Хранеше се през сламка. Аз продължавах да пазарувам всяка седмица и влизах вътре с торбите, за да му ги покажа, но то беше главно, за да видя изражението на лицето му. Когато отворех хладилника, виждах, че вътре е претъпкано със съдини. Сигурно се надявах, че един ден ще можем пак да се наобядваме заедно както преди и аз ще го гледам как се храни небрежно и говори с пълна уста, пръскайки радостно трохи навред около себе си. Напразни надежди.
— Е… Джанин — обади се Мори.
Тя се усмихна.
— Прекрасна си. Дай ми ръка.
Даде му я.
— Мич ми каза, че си певица.
Така е, отвърна Джанин.
— Казва, че си страхотна.
О, смее се тя. Не. Той само така разправя.
Мори вдигна вежди.
— Ще ми изпееш ли нещо?
Откакто се познаваме с Джанин, хората постоянно я молят за това. Когато разберат, че си професионален певец, хората винаги казват: „Изпей ни нещо“. Свенлива по отношение на дарбата си и перфекционистка по отношение на условията, Джанин никога не го правеше. Отказваше им учтиво. Затова очаквах и сега да постъпи така.
И тогава тя запя:
Песента беше от 30-те години, написана от Рей Ноубъл, и Джанин я изпя много мило, без да откъсва очи от Мори. Още веднъж се удивих на умението му да изтръгва емоции от хора, които иначе са доста сдържани. Мори притвори очи, за да попие всяка нота. Топлият глас на жена ми изпълни стаята и по лицето на Мори се разля широка усмивка. И макар тялото му да беше вдървено като чувал с пясък, човек почти го виждаше как танцува вътрешно.
Когато свърши, Мори отвори очи и по бузите му потекоха сълзи. През всичките години, когато бях
