— Ако не искаш да го правим, няма проблем, Мори. Просто ще дойда да си вземем сбогом.
По-късно Мори се ухили дяволито и рече:
— Май успях да го спечеля.
Така си и беше. Копъл наричаше Мори свой „приятел“. Старият ми преподавател беше успял да предизвика състрадание дори у хората от телевизията.
За интервюто, което се състоя в петък следобед, Мори беше облечен със същата риза, както предния ден. По това време си сменяше ризите веднъж на два дни, а днес все още не беше изтекъл вторият ден — откъде накъде ще си нарушава стереотипа?
За разлика от предишните две предавания на Копъл, това беше проведено изцяло в кабинета, където Мори вече трайно беше пленник на инвалидната си количка. Копъл, който още на влизане целуна стария ми преподавател, сега трябваше да се навре до библиотечката, за да може да го хване камерата.
Преди да започнат, Копъл се поинтересува за развитието на болестта.
— Какво е положението, Мори?
Мори едва-едва повдигна ръка, до стомаха си. Повече не можеше.
Копъл получи отговор на въпроса си.
Камерата заработи — трето, последно интервю. Копъл попита дали Мори се страхува повече сега, когато смъртта съвсем е наближила. Мори отвърна, че не; честно казано, дори се страхувал по-малко. Обясни, че вече не се интересува особено от външния свят, не държи да му четат вестниците редовно, не се занимава толкова много с кореспонденцията, вместо това слуша повече музика и гледа през прозореца как листата променят цвета си.
И други хора страдаха от ЛАС, Мори беше наясно с това, някои от тях доста известни, например Стивън Хокинг, великолепният физик и автор на „Кратка история на времето“. Той живееше с дупка в гърлото, говореше с помощта на компютърен синтезатор, пишеше думите, премигвайки с очи, като движенията му се предават на специален сензор.
Това е наистина възхитително, но не е начинът, по който Мори би искал да живее. Той каза на Копъл, че знае кога би бил подходящият момент да се сбогува.
— За мен, Тед, животът означава, че мога да откликна на нуждите на другите. Означава да мога да покажа чувствата си. Да говоря с хората. Да съпреживявам заедно с тях…
Той издиша.
— Когато всичко това свърши, край с Мори.
Разговаряха като приятели. Както и при предните две интервюта, Копъл зададе въпроса за „теста с бърсането на задника“ — надявайки се може би на шеговит отговор. Но Мори беше твърде уморен, за да се усмихне. Той поклати глава.
— Вече не мога да седя изправен на тоалетната, така че се налага през цялото време да ме държат. Когато свърша, се налага да ме избършат. Дотам се стигна.
Сподели с Копъл, че иска да умре спокойно. Каза му последния си афоризъм:
— Не се предавай бързо, но и не се задържай прекалено.
Копъл кимна измъчено. Минали бяха едва шест месеца от първото предаване на Нощния блок, а Мори Шуорц очевидно наближаваше края. Стопил се беше пред очите на целокупната нация, телевизионен мини- сериал за смъртта. Но докато тялото му се разпадаше, личността му светеше все по-ярко. Към края на интервюто камерата показа Мори в близък план — Копъл въобще не се виждаше на екрана, само гласът му се чуваше зад кадър — водещият попита стария ми преподавател дали иска да каже нещо на милионите зрители, които се вълнуват от съдбата му. Макар думите на водещия да нямаха подобна цел, аз не можех да се сдържа да не ги сравня с последната дума на обречения на смърт.
— Бъдете състрадателни — прошепна Мори. — И се грижете един за друг. Ако успеем да се научим на това, светът би станал много по-добър.
Пое въздух и добави своята любима мантра:
— „Обичайте се или мрете.“
С това интервюто завърши. Но кой знае защо операторите оставиха камерите да работят и така се записа една финална сцена.
Добре се справи — поздрави го Копъл.
Мори се усмихна немощно.
— Направих каквото можах — прошепна той.
— Както винаги.
— Тед, болестта вече чука на вратата на духа ми. Но духа си няма да й дам. Нека вземе тялото ми. Няма да й дам духа си.
Копъл едва сдържаше сълзите си.
— Добре, добре се справяш.
— Така ли мислиш?
Мори врътна очи към тавана.
— Вече се пазарим с Онзи горе. Питам го: „Ще ме вземеш ли при ангелите?“
За пръв път Мори признаваше, че говори с Бог.
Дванадесетият вторник
Разговаряме за прошката
Прости на себе си преди да умреш. После прости и на другите.
Минали бяха няколко дни от интервюто за Нощния блок. Навън беше дъждовито и мрачно, Мори лежеше завит с одеяло. Седнах на крайчеца на лежащия му стол, хванал босите му крака. Краката му бяха покрити с мазоли, сгърчени, с пожълтели нокти. Носех малко шишенце с лосион, намазах ръцете си и започнах да разтривам глезените му.
Това беше още едно нещо, което бях наблюдавал как правят болногледачките и сега, опитвайки се да бъда с него колкото мога повече, бях пожелал да го направя сам. Болестта не позволяваше на Мори да помръдне пръстите на краката си, но продължаваше да усеща болката, а масажите му помагаха да я преодолее. Освен това, Мори обичаше да го докосват и галят. На този етап аз бях готов да направя всичко, което би могло да го зарадва.
— Мич — рече той, връщайки се на темата за прошката. — Няма смисъл да отмъщаваш или да се инатиш. За тези неща — въздъхна той, — за тези неща в живота си най-много съжалявам. Гордост. Суета. Защо правим всичко, което правим?
Въпросът ми беше за значението на прошката. Гледал бях разни филми, в които патриархът на семейството е на смъртно легло и вика при себе си своя отчужден син, за да се сдобрят преди да си отиде от този свят. Интересно ми беше дали Мори чувства нещо подобно, внезапна нужда да каже „Прощавай“ преди да умре.
Мори кимна.
— Виждаш ли тази скулптура?
Той наклони глава в посока на бюста, изправен на полицата на отсрещната стена в кабинета му. Почти не го бях забелязвал досега. Бронзова отливка, изобразяваща лице на четиридесет и няколко годишен мъж, с вратовръзка и буен перчем над челото.
— Това съм аз — рече Мори. — Един приятел ми го направи преди тридесетина години. Казваше се Норман. Навремето прекарвахме повечето време заедно. Ходехме да плуваме. Возехме се до Ню Йорк. Покани ме на гости в дома си в Кеймбридж и ми направи този бюст, позирах му в мазето. Няколко седмици се труди, но много искаше да го направи както трябва.
Загледах се в лицето. Колко странно — видях Мори в триизмерно изображение, толкова здрав, толкова млад, да ни наблюдава отгоре, докато си приказваме. Дори направен от бронз, той имаше закачлив вид, приятелят му явно беше успял да скулптира и част от духа му.
— А ето и тъжната част от историята — продължи Мори. — Норман и съпругата му се преместиха да живеят в Чикаго. Малко след това, съпругата ми, Шарлот трябваше да се подложи на сериозна операция. Норман и жена му така и не се обадиха. Аз знаех, че знаят. Двамата с Шарлот се почувствахме много обидени, задето изобщо не се обадиха да се поинтересуват как е тя. Така пропаднаха приятелските ни отношения.
