Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

— През годините се срещахме няколко пъти с Норман и той всеки път искаше да се сближим отново, но аз не бях съгласен. Обясненията му не ме задоволяваха. Бях горд. Отминавах ги с вдигане на рамене.

Гласът му се задави.

— Мич… преди няколко години… той умря от рак. Много ми е мъчно. Така и не се видяхме. Не събрах сили да му простя. Сега сърцето ме боли…

Мори отново заплака, тихичко, кротко, понеже главата му беше облегната назад, сълзите се търкаляха отстрани по лицето му преди да достигнат до устните.

Съжалявам, рекох.

— Недей — прошепна той. — В сълзите няма нищо лошо.

Продължавах да разтривам безжизнените му крака с лосиона. Поплака няколко минутки, сам със спомените си.

— Не само на другите трябва да прощаваме, Мич — прошепна той накрая. — Трябва да прощаваме и на себе си.

На себе си?

— Да. За всичко, което не сме направили. За всичко, което е трябвало да направим. Човек не може цял живот да съжалява за това, което е трябвало да стане, но не е станало. Това не помага, когато стигнеш там, където съм аз сега.

— Винаги съм искал да постигна повече в работата си; да напиша повече книги. Навремето страшно се упреквах. Сега разбирам, че това е било ненужно. Помири се. Трябва да се помириш със себе си и с всички около теб.

Наведох се и попих сълзите му с хартиена кърпичка. Мори премита, отвори очи и ги затвори. Чуваше се шумното му дишане, като леко похъркване.

Хвърлих кърпичката в кошчето и се върнах при краката му. Късметлия, а? Натиснах с палец втвърдената му плът, но той не усети нищо.

— Борба между противоположностите, Мич. Помниш ли? Нещата, които те теглят в различни посоки?

Спомням си.

— Мъчно ми е за изтичащото време, но оценявам възможността да сложа нещата си в ред.

Поседяхме малко, в мълчание, а дъждът трополеше по прозореца. Хибискусът зад главата му все още се държеше, малко растение, но яко.

— Мич — прошепна Мори.

— Ъхъ?

Свих пръстите на краката му в шепата си, погълнат от работата.

— Погледни ме.

Вдигнах очи и срещнах най-настойчивия му поглед.

— Не знам защо се върна при мен. Но искам да ти кажа нещо…

Замълча, гласът му секна.

— Ако имах още един син, бих искал да си ти.

Сведох очи, продължавайки да разтривам с пръсти умиращата плът на стъпалата му. За момент ме достраша, че ако приема думите му, ще предам собствения си баща. Но когато вдигнах глава, видях Мори да се усмихва през сълзи и разбрах, че в миг като този няма предателство.

Страхувах се единствено от сбогуването.

— Избрах къде да ме погребат.

Къде?

— Недалеч оттук. На един хълм, под едно дърво, с изглед към езерце. Много спокойно място. Подходящо за размисъл.

Смяташ да размишляваш там ли?

— Смятам да лежа мъртъв.

Той се засмива. Аз се засмивам.

— Ще ми идваш ли на гости?

На гости ли?

— Идвай да си говорим. Идвай във вторник. Нали винаги идваш във вторник.

Нашият ден е вторник.

— Точно така. Нашият ден. Ще идваш ли да си говорим?

Изгубил беше силите си за толкова кратко време.

— Погледни ме — казва той.

Поглеждам го.

— Ще идваш ли на гроба ми? Да споделяш проблемите си?

Проблемите си ли?

— Ще ти давам каквото мога. Не го ли правя винаги?

Представям си гроба му, на хълма, над езерцето, място метър на два, където ще го положат, ще го покрият с пръст, ще поставят камък отгоре. След няколко седмици? След няколко дни? Представям си как седя там сам, обхванал колене с ръце, загледан в далечината.

Няма да е същото, казвам, когато няма да те чувам да говориш.

— Ех, говоренето…

Той затваря очи и се усмихва.

— Знаеш ли какво? Когато умра, ти ще говориш. А аз ще слушам.

Тринадесетият вторникРазговаряме за подходящия ден

Желанието на Мори беше да го кремират. Обсъдил го беше с Шарлот и двамата бяха решили, че така е най-добре. Ал Акселрод, равинът от „Брандайс“ — дългогодишен приятел, на когото се бяха спрели да изпълни погребалната процедура — беше посетил Мори, за да сподели с него плановете си за кремацията.

— И още нещо, Ал?

— Да?

— Внимавай да не ме прегорят.

Равинът останал като ударен. Но Мори вече можеше да се шегува с тялото си. Колкото повече се приближаваше към края, толкова повече гледаше на него като на неважна черупка, контейнер за душата. Стопило се и без това до непотребни кожа и кости, което правеше по-лесна раздялата.

— Толкова се страхуваме от гледката на смъртта — каза ми Мори, когато седнах.

Защипах микрофона на яката му, но той все се обръщаше надолу. Мори се закашля. Вече непрестанно кашляше.

— Онзи ден четох една книга. Там пишеше, че когато някой умре в болница, покриват главата му с чаршаф, закарват трупа до някаква шахта и го пускат по нея. Нямат търпение да се отърват от гледката. Държат се така, сякаш смъртта е заразна.

Аз се суетях с микрофона. Мори се загледа в ръцете ми.

— Тя не е заразна, да знаеш. Смъртта е също толкова естествена, колкото животът. Тя е част от сделката.

Закашля се отново, а аз се дръпнах назад и зачаках, както винаги готов за нещо сериозно. Напоследък Мори не можеше да спи нощем. Страшни нощи. Не можеше да спи повече от няколко часа без да го налегнат жестоки пристъпи. Медицинската сестра идваше в спалнята и го налагаше по гърба, за да се опита да изкара натрупаните в гърдите му отрови. Дори ако успееха да го върнат към нормално дишане — „нормално“ означаваше с помощта на кислородния апарат — борбата го уморяваше за цял ден напред.

Кислородната тръба отново стоеше в носа му. Мразех да я виждам там. За мен тя символизираше неговата безпомощност. Искаше ми се да я изтръгна.

— Снощи… — тихичко рече Мори.