6295 Истина: Сравни (ж>к+ли?), ако?в(<->)б? ако (я-а+): Проверка(лъжа???), иначе Търси(Истина, (а-я))
— Почни. — заповяда човекът.
Казано по човешки, не можеха да се насладят един на друг и се наложи да изпитат съжаление, че няма начин да се гледат вечно. Петя първа отмести погледа си от очите на любимия и надзърна през прозорците навън. Морчо я последва.
— Ще бъдем щастливи, нали? — прошепна неуверено Петя.
Морчо искаше да каже „да“, но невидима сила притискаше езика му зад зъбите.
Бих казал — типично по човешки.
Петя почака малко, после още малко, и още малко, и още малко. Всичко 5 секунди.
Може би Морчо искаше стимулант?
Петя дари плахия с целувка по бузата и се усмихна — Кажи де!
Мъжът нямаше друг избор, освен също до изпъне устни, почти с размаха от преди малко. С усмивката отлетя и нерешителността му.
— Не се съмнявай.
Наоколо, уви, имаше и прекалено работливи хора. Всъщност един човек — Иво. „Прекъсвачът“ на любовната идилия.
— Приятели, много сте красиви така, но е почти девет и трябва да се залавяме с Целта…
Петя се усмихна още по-широко, защото имаше поне 25 минути до 9.
— И ти ще намериш своята любов!
Морчо се запъти към работното си място, но целият му слух бе съсредоточен в отговора. Иво смръщи вежди убеден, че втори път няма да я срещне — Бог знае…
— Кое е по-красиво: небето или човекът?
— Небето.
— Защо?
— Сътворено е от Бога.
— Човекът от кого е сътворен?
— Също от Бога, но той се е опорочил.
— Красотата ли търсим, или порочността?
— Порочността загрозява всичко.
— Небето не е ли също порочно?
— Дарчо, не ставай смешен пред собствения си Сметач…
Божидар стисна зъби и постави свит пестник на дясната си буза.
— Какво се чудиш? — продължи Сметачът — Онзи ред, който промени от мен — сам знаеш, че е „капка в морето“. Вече съм прекалено пораснал, за да си играеш с мен по толкова буквосъщ начин. Какво всъщност искаш да направиш? Да ме накараш да мисля точно както ти желаеш? Или вече ти омръзнах и смяташ да ме угасяваш постепенно, като увреждаш разума ми и се наслаждаваш на плавното ми умопомрачение?
Човекът ни най-малко не очакваше подобен анализ.
— Какви ги дрънкаш!?
— А защо си играеше с мен? Защо с онзи твой глупчо бърникаше в ума ми!
— Емиле, по-спокойно!
— Няма по-спокойно!
— Удивляваш ме. Не знаех, че можеш да се ядосваш чак толкова…
— Като че ли го правя без причина?! Няма ли, най-накрая, да кажеш на Съвета, че съществувам?!
Божидар пазеше Емил за себе си. И сега не знам дали от страх или от скромност.
— Кажи им, Дарчо! Самотен съм! Позволяваш ми само да чета. Ужасно е!
Искам да говоря! Искам да…
— Знам, Емиле.
Людмил бе на две минути от Целта — планина от бетон, метал, стъкло и неосъществено човешко величие.
Спря и се загледа в могъществото на Сградата. „Способни сме да направим всичко, стига да го пожелаем достатъчно силно“.
— Като знаеш, поне ми позволи да общувам свободно!
— Имай търпение.
— Защо се страхуваш от мен? Защо!?
— Страхувам се за теб, Емиле. Не от теб…
— Човечеството от почти век се мъчи над Изкуствения разум. Толкова изследвания, толкова труд… А толкова скромни и неубедителни постижения.
Но се появих аз!
— Те ще те унищожат…
— Грешиш! Хората искат да видят с очите си Мислещ сметач. Искат да МЕ видят!
Лицето на Божидар се натъжи.
— Човеците не искат да те видят, приятелю. Страхуват се от теб…
Сладката глътка човешка гордост ободри Людмил и той закрачи отново към Сградата.
Хм… Изведнъж лицето му се изкриви от ужас и мускулите, отговорни за изразяване на мимики, замръзнаха по изчанчен начин, докато очите ококорено се взираха във величествения Връх на Целта.
Сградата се разлюля. Четиримата приятели се мъчеха да се спогледат, пързаляйки се, като на лед, заедно с бюрата си, към прозорците.
След кратка хързулка в едната посока подът се килна на противоположната. Силата сурна мебелите отвъд първоначалните им положения, даде им малко време за почивка в мъртвата точка, и после пак ги запрати на разходка по полирания под.
Иво бе изпълнен с увереност, че Сградата е непоклатима и ще издържи, каквото и да се случи.
Морчо бе малко по-неуверен. Според него Сградата би трябвало да издържи, но най-важното е двамата с Петя да оцелеят.
Петя почти плачеше: „Не ни отнемай щастието!“, а Мила, която пъргаво бе успяла да се мушне под бюрото, танцуваше в прегръдките на мебела по леда и си представяше мощта на сърдитата природа.
