защото излизаше само от най-високите равнища.
„Всичко ще се оправи“ — мислеше си Дарчо. Стъпките му станаха по-учестени и не много яките му ръце все по-ожесточено разгонваха тълпата, — доколкото им се отдаваше — която се изпречваше на пътя им.
„…Георги Данаилов предава от мястото на събитието за «Народни и световни новини».“
— Строителните машини и пожарните коли се стичат от всички краища на града. Странно е, че уж няма данни за ранени при катастрофата, а около Сградата са се струпали и коли на „Бърза помощ“. Не е изключено Властите да крият нещо от нас.
„Или просто очакват да има жертви на напрежението? Разклащането е било страшничко.“
— Може би си прав.
„Остани в готовност, Георги. Ще те включим отново, щом научиш нещо ново.“
Коритото на скръбното езеро се надигна заедно със ставането на Петя.
— Страх ме е за Людмил.
Иво пишеше и бе глух за риданията на приятелката си. Морчо настояваше.
— Той е добре, Петя!
Тъжното момиче седна до него.
„Георги?“
— Полицията отцепва Сградата. Само нашата кола и колите на още няколко колеги са тук. Както виждате, намираме се на няколкостотин метра от входовете; всички са зарити от отломки. Парчетата достигат до петия или шестия етаж. — Изръмжаха двигатели, задаваха се още няколко возила. Журналистът продължи — Машините току-що започнаха да ги разчистват.
„Има ли очевидци на удара?“
— Много, но полицията ги държи на разстояние от нас, зад някакви железни ограждения.
„Защо? Какво крият?“
— Не знам, Сашо. Нямам представа…
„Девет и осем“ — прочете сметачолюбецът Иво от монитора. Всички се бяха смълчали и от дълго време не отронваха нито дума. Само тихата музика, излитаща от слушалките, които почти напълно обвиваха ушите на човека, издаваше, че има живи същества в стаята на двеста двайсет и втория етаж.
Безмълвието омръзна първо на Петя. Тя не плачеше. В разума й обаче все се въртеше грозна мисъл, която накрая бе изстреляна в пространството от красивите и устенца.
— Ами ако умрем?
„Любопитен въпрос.“ — призна психиложката Мила. Беше й писнало обаче, от хленченето и отчаяните приказки на толкова добрата й приятелка, която, да му се не види, ставаше и толкова плачлива понякога.
Какво се е случило? Сградата си е цяла и те са добре! Само покривът й е леко разбит!
— Няма ли да престанеш, Петя!?
Тя може би бе разбрала, че сълзите представляват прахосване на сол.
— Ще разберем Истината.
Иво удряше, необезпокояван от нищо и никого, въображаемия си барабан. Бари го наблюдаваше с любопитство и не се интересуваше от изводите на Петя.
Мила остави отговора на доскоро тъжната й приятелка да отшуми.
Всеки искаше да научи Истината. Но никой, смятан за намиращ се в изправно състояние, не бе съгласен да плати доброволно цената за сдобиването с нея. Типично по човешки.
„Истината е красива и разбирането й донася вечно блаженство?“ — опита се да си вдъхне смелост Мила чрез изпитания похват на самовнушението. Тя самата си нямаше никого. Или почти никого.
Но Му вярваше и Той й даде сили да спре да се страхува.
В представите си Мила виждаше прекрасната любов на приятелите си. Чувстваше двете им влюбени сърца, биещи едно за друго. Усещаше кристално чистите им души, вплетени в неразрушимо безкрайно съвършено единство…
— Петя, винаги ще те обичам. — изрече Морчо, сякаш бе прочел мислите на Мила.
Лицето на любимата му, зачервено от засъхнали сълзи, се оживи, — Знам.
Гостът пък се бе уморил да седи на дивана и след няколко бодри крачки се пренесе до Иво.
— Какво слушаш?
Барабаните изчезнаха.
— Чуй сам. — сметачолюбецът свали слушалките си и, с усмивка, ги подаде на госта. Той леко ги доближи до ушите си.
„Представлението трябва да продължи!“
Песента звучеше доста непознато на Бари, но му хареса и той нахлузи слушалките на главата си.
— Откъде го имаш?
— От един приятел… От играта „Истината“. Харесва ли ти?
Бари седна на мястото на Мила. Погледът на собственичката машинално скочи там.
„Представлението трябва да продължи!“ — повтори старовремският рокпевец.
— Аха. От коя година трябва да е?
— Около осемдесетте…
Самотната им приятелка видя любимата си баба Емилия и снимките й като сладко палаво момиче с панделка, начервени устни и значка с любимия певец на гърдите. От нея бе останало първото лично сметаче в семейството, съхранявано с почит като безценна реликва.
Цялата памет, оставена от бабата на Мила с машината, предвидливо бе пренесена от родителите й на по-съвършени и трайни носители още едно време, когато сметачът бе в изправност, за да могат съвременните наследници на стария компютър да връщат във въображението на наследниците на Емилия частици от романтичния дух на нейната младост.
— А ти обичаш ли ме? — попита Морчо.
„Представлението трябва да продължи!“ — не спираше да натяква певецът от старата песен.
Петя не се колебаеше. Просто искаше той да я попита.
— Да, Морчо! — задоволи желанието му тя, и игриво пипна приятеля си по носа.
Дарчо се блъскаше в хората, но тълпата се бе превърнала в непреодолима пречка. Независимо от желанието, по-напред не можеше да се върви.
На Божидар се наложи да заподскача, в опитите си да зърне колко е далеч от края на човешкото море. Уви — твърде далеч…
Безпомощен и отчаян от безизходицата, сметачолюбецът скръсти ръце и остана на място.
Групи униформени бутаха журналистите с лапите си. Фотографите не се уморяваха да снимат.
