— Назад! Разотивайте се!
„Шантава работа“ — помисли си Емил.
— Кой беше спътникът? Защо не извеждате хората от Сградата? — стенеше журналистът от НСН.
— Не задавайте въпроси! Разотивайте се!
Полицията изтласкваше новинарите до колите им, спрени на около петдесетина метра от загражденията, зад които бяха изтикани останалите човеци.
— Не беше спътник! — крещеше някой отзад с пълно гърло. Няколко оператора го чуха и мигновено зашариха със снимащите си дула. Полицаите обаче също усетиха самонадяния крясък на тълпата и го унищожиха, отпускайки юздите на дивите електронни шумци.
Ужасените човеци поставиха показалци в ушите си.
— Назад! Разотивайте се! — грубо звучаха усилените гласове на полицаите, на фона на стържещия звук на шумящите устройства.
Ченгетата имаха звукоизолирани шлемове с филтриращи звука машини, които пресяваха това, което полицаят трябва да чуе.
За жалост човешките пръсти не притежаваха такива свойства.
Дарчо не разбираше. Хората наоколо не разбираха. Никой не разбираше защо се случват тия дивотии. Единственото, което човечеството искаше, е да се увери, че близките му в Сградата са добре… Само толкова?…
Сметачът също не разбираше. Беше чел за полицейщини, но не и на този свят.
Как, за бога, би могло да се оправдае подобно поведение?
Машината наблюдаваше образите на множеството по телевизията, когато НСН превключиха предаването към главното си студио. Гост беше някой си Кирил Василев. Той неуспешно се опитваше да си придаде вид на хладнокръвен, докато повишаваше тон — „Не съм виждал подобно нещо! Не съм си го представял!“
Водещият на извънредните новини го прекъсна.
— Имаме ли връзка с г-н Петров? — кмета на града.
Съобщиха му, че такава не е осъществена.
— Все още не можем да се свържем. — и кимна на събеседника си да продължи.
„Подобни издевателства над правата на човека са невиждани от мрачните времена преди няколко десетилетия. Тази сутрин е срамна за страната ни. Срамна е за целия свят…“ — тъжно отбеляза Василев.
— От старата музика предпочитам стиловете от първите години на века. — изтъкна Бари, докато се забавляваше в ритъма на малко по-стара песен от края на предишния.
„Но животът продължава“
— Ако питаш мен, нямам особени предпочитания относно времето, когато е създадена музиката. Само се притеснявам, че новите мелодии все повече ми приличат на нещо чуто преди…
— Хм?
Мила бе свила краката си към гърдите и гледаше Бари и Иво.
„Господи, дай ми сила. Не позволявай на отчаянието да бъде по-силно от мен.“ Като че ли Той чу молитвите й. Е, ако не нейните, то поне на някого от петимата.
Вратата се отвори рязко. Людмил направи две несигурни крачки навътре в стаята, хвърли бърз поглед върху смълчаното човечество и, дишайки тежко, отбеляза.
— Веднъж да закъснея и веднага ми намерихте заместник…
Петя подскочи от радост и прехвръкна до неочаквания, но желан гост, когото незнайна сила жестоко стягаше в гърдите. Може би бе родена от изкачването на кулата от стъпала?
Потта от тичането и хладните ръце на Петя се обединиха в тръпка, която премина като ток през цялото тяло на Людмил.
— Петя, ще го смачкаш! — Тя подържа уморения катерач в обятията си още малко, след което се отдръпна и, с усмивка до уши, рече:
— Радвам се, че си с нас, Людмиле!
Той се усмихна. Продължаваше да диша тежко. Седна на дивана до Мила.
— Здравей… Мила.
Психоложката бе по-хладна. Усмихна му се, но продължи да стиска свитите си подбедрици.
На своя диван Морчо очакваше Петя да се върне при него. Тя обаче избута приятелката си и, без да се интересува от мрънкането й, се намести до останалия без дъх Людмил.
— Пеша ли се изкачи? — каза любопитно Петя, като продължаваше да прострелва с поглед очите на приятеля си.
— Аха… Асансьорите… не работят — обясни на пресекулки катерачът, забелязвайки следите от сълзи в нейните.
Двигателят изрева сърдито, докато покорно се подчиняваше на желанието на водача си, настъпил със злоба крачника. Самодвижещото се чудовище бавно потегли от позорното изложение на произвола на човешката сила, провлачи тялото си малко напред и задиша тежко, защото господарят отпусна поводите. Човекът внимаваше за себеподобните си, които пазеше от гумените копита на послушното недишащо същество.
Силата изтикваше човеците все по-далеч от Сградата и по този начин освобождаваше място за няколко завъртания на колелата, почивка, още няколко завъртания…
Водачът на звяра — един от новинарите бе натикан, както колегите си, във возилото. Не беше доволен, но на Силата не й дремеше въобще.
Той и всички останали жалки журналисти можеха злобно да се свиват в търбусите на колите си и да се зъбят, както и да насъскват железните си зверове да ръмжат срещу Силата.
Няколко души от тълпата бяха успели да се свържат с посредниците чрез Мрежата. Твърдяха, че това, което ударило Сградата, било нещо повече от спътник, но на въпроса какво е било отговаряха с „не мога да обясня“…
Според тяхната версия било невъзможно ударът да е бил от спътник, защото не били видели тяло да пада върху покрива.
Небето около върха на Сградата присветнало, сякаш свръхестествен небесен огън разсякъл въздуха. Миг по-късно въздухът се разтърсил като от гръмотевица и се разхвърчали отломките.
Истината или масова психоза? Новинарите бяха по-склонни да се съгласят с второто, защото, не щеш ли, други свидетели разправяха, че са успели да видят падащо тяло. Така смятаха и хората в нея, позовавайки се на електронните очи, наблюдаващи денонощно покрива.
И безжичните, и обикновените съобщителни връзки изпитваха тягостни затруднения. Върхът на Сградата беше основен стълб на клетъчната мрежа и заради техническите съоражения, поставени там, и заради антената, осигуряваща сателитни връзки.
Резервните приемо-предавателни устройства не бяха подсигурени да издържат при подобен катаклизъм и се претоварваха.
Минути преди да го набутат във возилото, новинарят от НСН обясняваше на свой колега съмнението си, че Властите нарочно са ограничили съобщенията. Всичко ставаше все по-голямо, по-едро и по- съсредоточено през последните години. Няколко собственика притежаваха огромни части от промишлеността и от съобщителната мрежа, а те бяха и във Властта, която се стремеше да контролира всичко и всички така, както само тя смята за правилно.
